8. Xубаба... Xудада... Мерсерони! Бащите... Дедите... Майките!

8.1 Къщата и баба Мария

Заедно с училището, сезоните също променяха начинът на живот в семейството ми.. Като прибереше берекета, мама, заедно със сестричката ми, отиваха при татко на горския пункт „Телидере“, отстоящ на около трийсетина километра, докато започне кърската работа напролет. Напусках малката ни къща във вътрешния двор и се премествах в старата дядова къща, където живееха баба, дядо и двама от синовете им, единият със семейството си.

Стаята на чичо Ване, най-малкият брат на баща ми, още ерген, беше белосана с вар, изчистена. Дървеното ми одърче се премстваше там, подготвено с напълнен дюшек от бобениче, а възглавницата с прясно сено и черги от чеиза на мама, грижовно подготвено от ръцете ѝ. Баба и чичо вечер си застилаха на пода по едно шарено халище в различни ъгли на стаята. Дядо оставаше долу в голямата стая с оджака на широкия одър сам.

Осветлението беше газената лампа, а като се счупи лампеното стъкло, се минаваше на запалена боринка при отворена вратичка на печката. Понякога вечер баба ходеше на седенки за попрелки, разчесване на вълна и други. Водеше ме винаги с нея. А там слушах какви ли не разкази от ежедневието на бабините дружки, продължаващи сръчно да работят и с ръце. Спомням си една попрелка с бяла като сняг вълна у нана Ленка Бояджиева в голямото помещение на магазина с какви ли не стоки. Домакинята довери, че преждата е за аши на младата невеста Яна и сина ѝ Костадин за строящата се нова къща.

През дюкяна Крумчо, най-малкото чедо на нана Ленка, изненадан от многолюдното женско присъствие, тихомълком се прибра вкъщи. Майка му Домакинята излезе с него и не след дълго донесе голяма бакърена тепсия, пълна с ошав от сушени сливи, ябълки и круши, постави я на стол и подкани всички. След споделените сладки приказки и ошав се хапваше сладко, а в късните той часове прогонваше и налегналата дрямка. Та нали целият ден е преминал в къртовския труд на селската жена да нахрани децата, внуци, добитък и какво ли не още. 

Истина е, че неволята учи. Свикнах на среднощните прибирания, нали бях с моята обична баба, а и нямах друг избор. Сутрин пак ставах рано.

Нана Мария, както наричаха баба, помагаше не само за израждане на домашните животни, а и на доверящите ѝ се хора. В малко калайдисано тиганче старателно бъркаше мехлеми, якии (пластири). Изсипваше балсамите върху домашно тъкано ленено платно и поставяше на болното място. Много жени идваха да им „завива пъпа“. Слагаше ги да легнат, завъртваше се не знам колко пъти на едната страна около тях, после обратно и накрая поставяше върху пъпа миниатюрно, фино изработено керамично гърненце със запалени боринки, набодени върху коричка домашен хляб (нещо като вендуза).

Търсеха я често и за животни, които се отглеждаха в почти всеки двор. А тя раздаваше знания и способности безрезервно, получени от майка ѝ, моята пра-баба Султана Игнатова от Банско. Всичко правеше с подръчни материали – даром. Никого не връщаше – закон беше за нея. Гадаела и сънища много сполучливо и затова я търсели за откопаване по нивите – докато работят да им разтълкува сънуваното. Но това не е ставало в мое присъствие. Научих го впоследствие от очевидка, която отбеляза, че се надпреварвали да я канят. Тя обаче не обичаше празните приказки и никога не ми е говорила за това.

А дядо ми, стълбът на голямото домочадие – Лазар Тодоров Янчовичин от Банско, беше от друго тесто замесен. Роден на 13 октомври 1878 г. – освободителната година, но не и за родния му край. Зарязал наследените от баща си имот, стадата добитък и в Христова възраст, на 34 години, заедно с четиримата сина и малката щерчица Янка в цедилката на баба, презнощ пристигнали в Чепино Баня на връх Гергьовден 1912 г. И станалият по-късно известен активист земеделец продължил къртовския труд от нулата в Родопската планина, надалеч от родния горд Пирин със сините кристални езера и Байкушевата мура. Тъгува сърцето, но работата напира, докато новото поколение един подир друг не поемат част от нея.

Щастлив беше да дочака и внуци на помощ. За сушене на сено и отава винаги помагахме двете с Лена. С каруцата на черния Рапчо обикаляхме по Заврат, по Печковец, където река Мътница често заливаше ниви и ливади с тлак. Трудно се изсушаваше затлачено сено или отава. Дядо само косеше, а с дървените големи вили и гребла работехме ние, третото поколение.

А дядо Ланко знаеше как да ни поощрява. До ливадите в по-високото винаги имаше засадени царевица или картофи. От наносите на реката те избуяваха по-рано. Над нас беше рида Бусак. Дядо ми събираше сухи клони и на разпаления огън печеше царевица – свежа, с млечни зърна, а в разжарения огън сред пепелта заравяше от новите картофи. С наслада си похапваме подадените кочани, увити със зелената царевична шума от кубака, още топли, захарни. Не отказвахме и печените пръхки картофки. Който не е опитвал такива „печенки“, едва ли може да разбере удоволствието!

Буйната все още Мътница бълбукаше край запречилите я клони, а тополите и боровете от гората разхлаждаха с удължените си сенки горещия летен ден. Дядо се намяташе с антерията (вълнена връхна дреха), и полягваше да си почине. Рапчо не преставаше да пасе израслата голяма трева по междите, а ние с Лена продължавахме с нови сили докато се изсуши сеното. Коситбата напираше и по другите ливади. На Абланица в една закътана падинка, където лежаха и овце, ливадата бе цялата с много гъста детелина. Трудно се косеше но и за сушенето не беше лесно, трудно се разбиваха откосите, не стигаше пространство. А нагоре в стръмнината пътят беше тесен и стръмен с много завои и се ходеше само с преднището на каруцата – пеша за нас. Въртележката беше голяма, докато приберем „десерта“ на домашните животинки.

През ваканцията не само ние, но по-малките, що-годе можещи да се справят, начело с дядо се включвахме и в обработката на тютюн. Още в зори баба и майките ни тръгваха да берат първа, втора и трета ръка на тютюневите листа. Изсипваха ги на дъсчения под в долната голяма стая, за да не се запарват, и продължаваха другата сезонна работа по полето. Щафетата по низането и калъпенето поемахме ние под надзора на дядо. Деликатност и търпение бяха необходими, за да опазиш цели и опънати капризните листа, които наслояваха младежките пръсти с лепкав катран, а дядо Ланко ни подканяше: 

„Работете децо, ке ви купа гривнички, ако търговецо вземе тютюна 1-во качество!“

Това свое обещание той никога не изпълни! А ние, приключили спешната работа, като пияни залитахме, докато излезем навън на двора. А работата имаше много още продължения: низането на низите, нареждането им на дълги пръти, които изнасяхме на голямата тераса. Докато се суши пък пазехме от дъжд „ценната стока“ да не капне и капка по нея. Тичайки прибирахме прътите под сайвантчето. Не съществуваха още найлоните. Последната обработка (сухото калъпене) за търговията извършваха вече възрастните. Сигурно беше, че годината е била доходна, та продължиха и със следващи реколти. Нивите бяха на Попин камък, на запад между селата Чепино и Лъджене. Сега тук се строят хотели, еднофамилни къщи.

Мислите за баба Мария, „гадателката на сънища“, ме преследват и сега. Как ли би разтълкувала сегашните ми сънища? „Хубаба... худада... мерсерони“ – насън ми се каза какво значи но... на какъв език е, мила бабо? Дали някога ще го узная? И съществувал ли е наистина трикорабния храм, който видях на мястото на нивата в съня си? А свещена ли е била водата в издълбаните в околните скали „панички“, на които е кръстена и местността? И занапред колко ли още неразгадани сънища ще има?

8.2 Дядо Ланко и неговия живот с баба

Дядо беше различен. При него не стихваха разказите за бурната му младост в Банско. Редеше бавно и картинно събития и премеждия от миналото. Баба ни щадеше да не слушаме опасностите, грозели ги в миналото, но в нейно отсъствие разказът се подновяваше и миналото оживяваше.

Робството – кой не е слушал за него? 

Без насъщния за къде с вече рояк дребни дечица? А той трудно се изкарвал – на полето, при стадата в планината, а там и черен катран да се приготви. С напълнени от катран кози мехове, през тъмни непрогледни нощи тръгвал керван с натоварени мулета – верни другари. За Беломорска Тракия, напряко през опасно виещи се над пропасти пътеки, хванати за опашката на умното и сигурно муле, закриляни само от хайдушкия Пирин. Осторожно, стъпка по стъпка, безгласно, докато слязат в равнината. Там скрито уреждали обмена на катран за мехове зехтин и маслини и пак по обратния опасен път.

Баба също не спяла. Изпеченият домашен хляб, ведно със сухоежбина, товарела също мулета, оставяла дечурлигата на майчицата си да ги закриля. Яхвала мулето и потегляла нагоре по Пирина при стадата да носи храна на чобаните и да вземе мляко и месо за децата. Трудно било за младата красива българка със сиво-сини очи и светла къдрава коса (както реди приказките си дядо), че я харесал „шиветата и под поясоко“ (дълги плитки под пояса).

След загубата на бащи и майки, викайки Неволята, се упътили към свободата. Тук, в приказните Родопи сред спасената челяд, внуци и правнуци те изживяха не само рубинената и златната, но и брилянтената си сватба – 60 години съвместен живот.

8.3 Семейното наследство

Баща ми явно е наследил и от двамата: безстрашие, всеотдайност, работливост добронамереност към всички. С къртовски труд сам се захващаше да прави всевъзможни подобрения на пункта Мечкина река още с постъпването си. Чешмичката за вода за пиене беше от другата страна на реката, високо в трънаците. Водата беше чудна, но през зимата не можеше да се стигне до нея, всичко замръзваше.

През 1928 г. в Чепино, когато той работел във фабриката на братя Ушеви като банзикар, направили специален водопровод за минерална вода в уличните чешми в селото – дървен водопровод, от черноков бор. Сполучливият водопровод работи над 80 години.

Баща ми сигурно е почерпил опита и решил да направи същото. Гледах го как върти свредели, удължава ги, ляга, кляка край дърветата, но не престава да дълбае и от единия, и от другия край на дървото, докато пробие цялото, след това второ, трето и така до края на разстоянието до кайначето. Не направи резервоар, поради липса на други материали. Покри кайначето с прикован капак, заскоби тръбите и пусна в циментовата кухненска мивка желязна чучурка без кран. И потече бистрото кайначе на тънка струя, която не се променя, независимо от сезона.

И тия, които насмешливо гледаха на старанието на новия колега, как упорито работи в почивките дълго време, почуствали придобивката, го погледнаха с друго око – другарски! Пооградиха покрай извора и по тръбите, зарити дълбоко, да ги запазят от преминаване на добитък и за зазимяване. Заживяха задружно.

Усилено се работеше по отделите: сечаха трупи, минни подпори, кавакови дървета за греди, прочистваха гората, събирайки саръци, поддържаха разсадника. Водеха дневници за извършеното по местности, пазеха залесеното от нарушения. Излизаха големи стада на паша, заедно с каракачаните, по Влашки мандри.

На десетдневки отчитаха извозеното и наличностите по складове. По време на усилната сезонна работа ги изпращаха в помощ на колеги. Веднъж тръгнаха за местността Търли на Софан дере, отидохме и ние с мама да помагаме. Накачихме се на каруцата всички за жътва и вършитба с коне на ечемика, чиято реколта беше много добра.

А горе, на закътаната от ветрове нива, слънцето припичаше. Пожълтелият узрял ечемик, налял едри зърна, вече навел се под тежестта им, се ронеше. Весело настроени жени и млади момичета от високия район с песни започнаха работа. И мама се включи наравно с тях. Мъжете забиха здрав кол в прожънатото и заподреждаха ръкойките в кръг около забит кол, а встрани на поляната запалиха подготвеното огнище за варене на качамака. Под буйния огън голямата тенджера заклокочи и закипя бързо. Като повря, направиха дупка в средата с издялкана бъркалка. Същото ни правеше и мама, само че бъркаше с точилката и малко посоляваше.

Жътвата беше в разгара си, съпроводена със смях и песни. Всички бяха в настроение в това красиво, зареждащо местенце. Ръкойките увеличаваха окръжността си, жътвата навярно скоро щеше да приключи в тая надпревара. На огнището майсторът, свалил тенджерата от огъня, с усърдие въртеше качамака с бъркалката – да се измеси добре, а другарят му препържваше соленото овче масло в голям тиган.

Готова беше широка тепсия за дотъкмяването на апетитната гозба, носеща наоколо вкусна миризма. На приготвената трапеза, върху пъстрия месал, се кипреше обемисто гърне с овче кисело мляко, а край него стрекьосани калени панички и лъжица във всяка. Върху намазаната маслена тава беше изсипан качамака и лъжица по лъжица в направени кладенчета се изтипоса готовия качамак.

Скоро ще засвири и тръбата. Ето възторжените викове! Прибраха сърповете накуп на каруцата и започна конския бяг под контрола на баш майстора.

Хайде, заповядайте! И сладко да ви е!  След общия труд, общата трапеза няма равна: благодарим ти, майсторе, за благородния труд и желание, с което даряваш всички.

За пръв път ми бе и Търли, и ечемикът, и вършитбата под конски копита. Запомних го завинаги. А майка ми беше щастлива, за пръв път жънеше ечемик.

У дома сеехме, плевяхме и жънехме пшеница всяка година, сменяйки само нивите. Вършеехме я на вършачката на хармана. Мама благоговееше. Винаги се прекръстваше, при работа за насъщния. Винаги ме вземаше с нея. Благодарна беше, както и да стане. Нейното търпение и благородство нямаше аналог.

Като копаеше посадените растения, винаги се навеждаше и с пръсти разрохкваше пръста около тях, отбелязвайки, че коренчето трябва да се освободи, за да расте. Както казват старите хора „за всичко требва чалъм“. Тя не жалеше силите си – отидеше ли на нивата от тъмно, чакахме я по тъмно. Останеше ли в къщи, предеше, тъчеше, захванала вече и чеизи да приготвя.

8.4 Дядо ми Петър, кметът

Дядо ми Петър с внука си
 Пенко, който носи
неговото име

Дядо ми Петър Илиев Даскалов е бащата на майка ми. Роден е в с. Кремен през 1878 година. Мъжката челяд на големия Даскалов род бягала в освободената вече България, спасявайки се от злодеянията на робството – кой където успее да се измъкне. Пръснали са се в Неврокоп, Банско, Разлог, Чепино, но е останал корен и в Кремен.

Дядо ми е дошъл още като младеж в Чепино. Правел боза и я е продавал за препитание. Оженил се е за баба ми Ката, родена в Лъджене, където завършила III-ти прогимназиален клас. Младото семейство запретнало ръкав. Построили едноетажна  къща с красив балкон на главната улица. В широкия двор на задната улица беше козарникът. В него съжителстваха заедно различни породи кози, различни по цвят, шути, с обички и рогати. Дядо ми беше умен и много находчив човек.

Едновременно с припечелването на прехраната се множат и растат и шестте деца на семейството, родени през две и три години. Седмото, още малко, в спалнята го ухапало змийче и то починало. Впоследствие баба ми бе призната за майка героиня, родила шест живи деца. Писахме до Президиума на Народното събрание и оттам изпратиха книжката „Майка героиня“. Почетното звание бе не само признание, но носеше струва ми се и по 30 лева месечно. 

Дядо е бил земеделец и кооперативен деятел. Ставал поръчител при теглене на заеми на мнозина и, ако длъжникът не успявал да ги погаси, налагало се той да ги изплаща. Когато не разполагал с налични пари, няколко пъти е прибягвал до татко да му заема от заплата си. След това срещу тези си дългове му продал един декар нива на „Гъцева чешма“, в която има стълб с високо напрежение и бе използваема с ограничения – там не можеха да се строят дори селскостопански постройки.

Дядо Петре Даскалов е избиран за кмет на Чепино (от м. май 1932 г. до м. май 1934 г.) Бил уважаван и обичан от съселяните си, но и той при нужда винаги помагал с каквото може. Срещал се с мъжкото съсловие на Чепино по всяко време, в празнични дни и вечерите до късно в собственото си кафене. Помня това кафене от детските си години. В близост до красивия балкон на къщата беше вътрешната врата на едностайната постройка на кафенето, а откъм улицата външният вход беше с две каменни стъпала. За времето си беше приветливо и удобно. Кафенето имаше квадратни малки маси със стругувани крака, по четири стола край всяка, и обслужваше само мъже – млади и възрастни. Ароматът на препечена леблебия се носеше от малките филджанчета, а дядо ми, облечен винаги с потури, следеше и подканяше за допълнително доливане на сладката топла течност.

Нахутът като суровина за леблебиеното кафе се отглеждаше на всяка нива. Ползваше се от всички и на зелено, варен, печен и като питие. Качествена храна за млади и стари.

През кметуването си дядо по препоръка на приятеля си доктор Кронки, австриец, заминал с него до Австрия да види „на живо“ какво езеро може да се направи от буйната Клептузска вода и как то да се укрепи и да се използват „гондоли“ за разходки. Завръщайки се от Австрия, дядо веднага започва да действа с голяма амбиция.

Общината не разполагала със средства, но от общинската гора подготвят дъбови колове, талпи, определят големината на езеро до съществувалата валявица (за валяне и изпиране на постелни завивки). Работело се на доброволни трудови начала. Селяните с ентусиазъм се включвали кой с каквото може. С коне, волски коли возели камъни, глина, пясък и пръст за изграждането на стена висока около 2,50 м и широка над два метра около езерото, до самото поречие на чепинската Стара река и след това откъм валявицата.

След завършването на опорната стена започнали да пълнят езерото с бистрата студена клептузска водица, а дядо Петре зорко следял да не пробият някъде течове. Трамбоването, а и цялостното изграждане, се оказало яко. Задружната работа на селяните от Чепино-Баня с доброволният си труд още през 1932 година оставя на потомствата си красивото Клептузско езеро. От издръжливият на вода бял бор от общинската Чепинска гора издълбават лодки вместо гондоли и ги пускат в напълненото езеро. Има ли кой да поведе „хорото“, макар с кехлибарената броеница и с потурите, на него се хващат да играят млади и стари заедно.

В миналите трудни времена, макар бедни и оскъдни, българинът родолюбец имал едно на ум да остави нещо и за потомствата!

Баба ми Ката

Разумен и находчив човек беше моят дядо, но и баба Ката бе жена с широко сърце. Освен четирите дъщери и двамата сина, в къщата им до края на живота си живееха и прадядо ми Иван – баща на баба, както и сестра ѝ баба Ленка. Да предеш и тъчеш чеизи на четири щерки за времето било трудоемка работа. В почивния дом работих с Иван Клечеров от бабината рода, който със смях имитираше дядо си Иван, на когото носи цялото име:

– Дадох на Даскаловите моми дядовия Вечен календар, но нали са много, докато го изчетат всички, не остана време да го върнат. Та човекът си отиде без да си го вземе. 

Баба ми, освен че се грижеше за всичко друго, поддържаше и цветна райска градина в големия двор, пред главната улица. Имаше малък каменен зид 50 см, дървена портичка с брава и ключалка, покрита солидно с керемиди. От вътрешната страна на дългата ограда в широка леха цъфтяха всякакви цветя до късна есен и с пъстри гергини. Към края беше разперил клони и ухаеше розовият гюл-трендафил. Грамаден беше, с приведени към улицата цветове. Съблазняваше преминаващите с чудния си аромат – скритом да откъснат, за да им ухае. Наблизо имаше чешмичка с кранче по-високо от зида, постоянно пуснато да тече по малко клептузска водица. Умишлено беше поставено, тъй като наблизо нямаше течаща чешма, и пак беше за улеснение и разкваска на минувачите в топлото лято.

По-навътре в двора бе разперила клони особена ябълка с продълговати плодове, които, узреят ли семките им, дрънкаха при разклащане. Много ни беше интересен плодът – леко сладичък, но самото дрънкане събуждаше детския ни интерес. Имаше и масловка круша, под която събирахме капналия плод. Покрай съседската ограда, освен разсади зеленчук, мойта баба отглеждаше и лековити билки. Пелин имаше доста, кимион, дилянка, чиито корени бях ѝ донесла от гората, а котките ровеха земята, за да стигнат до тях. Бела дона също ѝ донесох от Лепеница. Много се радваше баба на билките и ги пиеше от време на време. В края имаше гръцка коприва, с която се шибаше по колената при болка. На темата билки разговаряхме често с баба, тъй като аз четях различна литература, а и при броденето сред природата ѝ берях каквито тя пожелаваше. 

8.5 Наследниците на дядо Петър и баба Ката

През лятото баба често ни гостуваше в планината заедно с внучето си Пенко от гобемия му син Симон, останалото без майка от невръстни години, носеше името на обичния си дядо. Пенко и след изминалите дълги години с радост си спомня за горския пункт на Телидере и с нескрита радост разказва незабравените спомени с калеко му Динко (моят баща). Посещаваха ни там с баба Ката през летните ни ваканции. 

Пенко никога не говореше за майка си, липсваше майчината ласка за него. Мойта учинайка Чона (Стойна) почина от менингит на 28 години на 15.X. 1936 година. Не му позволяваха да влиза при нея, докато тя боледуваше. Тежка съдба за едно мъничко дете, но баба и дядо, а и баща му, го отглеждаха с обич. Озадачават ме много неговите ярки спомени за тези лета – с каква любов продължава да ги изтъква.

Вуйчо ми Симеон
с втората си съпруга
Цветанка от Ракитово

Дядо ми Петър и баба Катерина Даскалови овреме задомиха и шестте си деца. И всичките имаха по две и по три деца. А вуйчо ми Симеон се ожени повторно, взе жена от Ракитово – Цветанка, и сватбуваха пременени в селска носия. Той се облече с новите потури на дядо и черната нова гугла. Кумуваха им Бай Пене Д. Дивизиев с жена му кака Назлъна. Новороденият си син кръстиха Борислав на името на сина на кумовете. Второто им дете се роди момиче, наименувано на баба Ката. И така, на дядо името носи един Петър, а на баба – щастливата майка героиня, са пет Катерини. Друго беше времето, раждаха се много дечица. 

В широкия двор – райска градина, постепенно бяха изградени още три дома.
Дядо Петър Илиев Даскалов почина рано – на 15 април 1943 г. – на 65 години, от пневмония. 

Вуйчо ми Симеон Петров Даскалов също бе избран за кмет като земеделец и кметува от октомври 1945 г. до октомври 1946 г. Двете ми лелички – най-голямата и най-малката сестра на майка ми, живяха по 93 години и до края пееха в черковния хор в църквата „Св. Георги“ в Чепино – леля Чона Савова и леля Мария (Марикя) Маринова.

Вуйчо Гьоре
и учинайка Ленче

Вуйчо ми Георги (Гьоре), по-малкият брат на мама, се ожени за учинайка ми Ленче Теменлиева, когато аз бях малко момиче. Пред очите ми е още сватбата им, която се състоя в къщата на дядо Петър. Беше пълно с хора. Свещеникът изпълни целия ритуал както се полагаше. Те и двамата не бяха вярващи, бяха анархисти и бяха отказали да ходят в църквата. Когато отчето сменяше короните над главите им, те не се стърпяха и се разкискаха, което много ядоса дядо – никога не го бях виждала толкова гневен. Навика ги пред гостите и им рече да се държат по-сериозно, за да довърши отчето сватбения ритуал.

Родиха им се две красиви дъщери – Катето и Еличка. Големи песнопойки бяха, всички познаваха силните им звънки гласове, често участваха в различни тържества. Катето почина рано, остави двама сина – Пламен и Гошко, живеят във Велинград. Еличка е женена в София, има дъщеря.

Поколенията продължават да са множат. Пенковите две деца: син Симеон и дъщеря Цецка, са задомени и имат по две деца. На Моньо дъщерите Яница и Гергана живеят във Велинград, семейството на Цецка живее в Разград и има двама синове – Петър живее в София, а Мартин – в Маями, САЩ, който има син-Виктор, правнук на Пенко.

И тук пак ще си послужа с цитата на светата Ванга: „В живота няма случайности“. Моят внук Боянчо, син на малката ми дъщеря, през 2011 г. замина за САЩ да кумува на българска сватба на близък приятел в Чикаго. В разгара на тържеството, споменавайки Велинград, разбрали, че са братовчеди. Били стъписани от внезапността на срещата – къде съдбата ги е събрала. Сватбари от всички краищата на Родината, пръснати и по света...

Времето така неусетно ни се изплъзва, залисани в ежедневието и пропускаме от погледа си много съществени неща. Един летен ден на ваканцията майка ми, приготвяйки се за гостуване ми обясни, че е приготвила повойница за омьжената ми братовчедка кака Миче, дъщеря на мамината най-голяма сестра леля ми Чона, родила наскоро момченце. Общувахме много с кака Миче, грижовна към по-малките. Сега се зарадвах, че ще видя новия човек в къщата на съпруга ѝ, заедно със свекър и свекърва.

Още с влизането в стаята на младото семейство здраво се стреснах и озадачих. На леглото очаквах да видя родилката, а лежеше съпругът ѝ Иван. Непосредствено до него в дървената люлка чернооко едро бебче кротко пораздвижваше ръчички и устнички, очаквайки може би да суче.

Засуетиха се край нас свекърът и свекървата, а родилката едва креташе край леглото и люлчицата с бебчето. Младият Иван, облегнат на възглавниците зад него, мълчаливо се усмихваше. Мама са поразговори за малкия Филипчо (дядо му е Филип) кога ще го кръщават и суче ли както трябва и побързахме да си тръгнем. В малката стаичка въздухът не достигаше за бебчето, родилката и таткото.

Явно и майка ми не знаеше, че Иван е толкова зле. Беше се простудил от течението на мощните машини у Ковачови, където работеше. Почина през 1946 г., преди Филипчо да направи годинка. Отгледаха го майчицата му и баба му и дядо му. Сирачето растеше бързо здраво и рядко умно и ученолюбиво момче. Завърши висше образование в СУ „Климент Охридски“ – радиофизика и електроника. Общественик, работеше в завод „Георги Димитров“, директор бе на колофонния завод „Кристал“, избран бе за кмет на Велинград от август 1987 г. до септември 1990 г. и е заемал ред други отговорни длъжности. Съпругата му бе учителка по химия. Имат двама сина и една дъщеря. Щастлив дядо е и от това, че един от внуците носи пълното му име – Филип Иванов Филипов.

Възхита будят у съгражданите такива като Филип, винаги болеят за изграждането на страната и на града ни. Той продължава и сега в доброволно сдружение да дава техническа помощ на младежи – след настаналата разруха младите да не скитат и робуват по Европа за къшей хляб.

Връщам се в двора на дядо при сина на вуйчо Симеон – Борислав, който се ожени за симпатичното девойче Диана от Търговище, учителка по физкултура. Борето също като малък идваше в горският пункт на Телидере. Не беше свикнал с гората и за залъгалка баща ми връзваше петровки ябьлки по младите борчета и той ги береше. С Диана са любители туристи, често ходят по заслони и исторически места с туристически групи. Имат си мъжки рожби – двама левенти, винаги усмихнати. Единият е нотариус и носи името на дядо си Симеон (малкия Моньо) а другият е Ивайло и работи в МВР в София. И двамата имат по две деца.
Леля ми Милана, най-малката сестра на мама бе омъжена у Даскалови от Лъджене. Нейните синове са Илия и Георги. Георги има две дъщери, а Илия една – Милена.

На леля ми Чона сина Атанас Сава Савов има двама сина: Савчо и Иван и дъщеря Таня, а дъщерята на леля – Катето Боцева, има двама сина: Богдан и Иван. Дъщерята на Иван, Катето, е омъжена и има дъщеря, която живее в Англия. Другата му дъщеря Саша живее в София.

Докъде ли е проснало клоните си родовото ни дърво, но кой да го опише цялото? Късно е, моето време не ще стигне! А дървото разраства по неволя и извън скъпата родна земя...

Ще се надигне ли дядо да види прокудените си деца и си ги прибере у дома?