Ловната дружина, на която бяха длъжни да сътрудничат и полицаите, и тайните агенти, заемаше подземието и етажа на Прогимназията в Лъджене, където без съд и присъда в края на 1943 г. и началото на 1944 г. бяха изтезавани млади и стари. След време, когато „вината“ не бъде доказана, нито пък призната, въпреки изтезанията, арестуваните биваха пускани но... само те си знаят как са се довличали до дома.
Моят баща бе един от мъчениците на Ловната дружина. Арестували го, когато сам отишъл да съобщи за партизанска акция на пункта Телидере. Командирът на партизаните така му заръчал и той изпълнявал. След като взели бойната му пушка, униформата на горски и бинокъла, партизаните се двоумели дали да не го убият. Спасил го Гьогата Бандаков, негов сънаборник и приятел. А и командирът бил уверен, че това ще сторят в Ловната дружина, затова и му поръчал да отиде направо там. Така и направил.
И наистина Ловната дружина го арестувала и изтезанията започнали – бой и ток, ток и бой до безсъзнание. После отново. Изненадващо се е намесила Съдбата. В ареста случайно го зърнал един големец, който бил там по неизвестни причини. Отявлен ловджия, този човек многократно посещавал естествения природен резерват на различни диви животни близо до Сюткя, където татко бил горски пазач и често, заедно с колегите си, придружавал групите ловджии.
 |
Един от ловните излети. Възможно е
сред тези хора да е спасителят на баща ми.
|
Намесата на човека носи злини, но понякога и помага! Както случилото се с моя бащица. Навярно незабравимите впечатления на големеца косвено са допринесли за спасението на татко в най-трагичния момент. Това е моето обяснение за случилото се в ония тежки времена според мамините откъслечни приказки, докато с баба лекуваха нараненото татково тяло. Сполетялата ме мъка през тези ученически години още не е изтляла.
Последвалите събития също бяха тревожни за семейството ми. Майка ми какво не преживя, когато последваха запас след запас за баща ми на летище Крумово, а после и мобилизацията при започването на войната и участието му на фронта при Бяла паланка. Трябваше да се помирим със случилото се, помнейки казаното от Светата Ванга: „В живота няма случайности“.
След арестуваните от Ловната дружина бе и Христо, който по-късно стана мой съпруг. Закален физически, тогава в разцвета на младостта си, той изтърпял нечовешките мъчения и нищо не признал. Което всъщност е спасило живота му – по-късно от архивите се потвърди, че Ловната дружина е имала заповед да избива без съд и присъда призналите помагачи на партизаните, както и онези, за които е имало неоспорими доказателства за дейността им. Христо излязъл от ареста едва жив. По-късно в спомените си се опита да разкаже за преживяното, но само онова, което помнел от моментите, докато е бил в съзнание. Посетил рентгенолога д-р Боянов от Санаториума, но в неговия частен кабинет. След обстоен преглед, освен всичко друго лекарят казал:
– Момче, жалко, но бъбрекът ти не работи!
Милата му майчица с мазила, и увиване в овчи кожи лекувала тялото и поддържала с каквото може храненето му. И баща му тъпчел неспокоен край него, докато била обявена военната мобилизация и Христо, макар и болен, трябвало да вземе участие в Отечествената война.
Моят съученик Иван Бандаков се включи, заедно с чичо си Никола Бандаков, в партизанския отряд „Чепинец“. Беше най-малкият партизанин. Беше останал без майка и брат от невръстни години. Баща му бай Тасе Бандаков, селския глашатай, имаше многодетно семейство от четири деца и още една дъщеря от втората си жена. Момчето с тъжните черни очи, тихо и скромно, ученолюбиво, седеше в третата редица на последния чин, облечено със сива вълнена фланела, изплетена от домашна прежда. След завършване на прогимназия през 1942 г., школото на Иван продължи в чиракуване и във фабриката, докато поемат с чичо му Коле Бандаков към балкана.
Иван намери смъртта си в най-зловещото сражение на връх Милеви скали на 4 септември 1944 г. срещу многочислена войска и жандармерия. Там загинаха общо 12 партизани. Това бяха братята Иван и Атанас Маврикови, братовчеди Тодор Николов и Тодор Георгиев Пухалеви, Иван Бандаков, Никола Бандаков, Никола Алексиев, Христо Боянов, Христо Дрънков, Атанас Дински, Симеон Фисински и командирът на ІІІ-та партизанска оперативна зона Методи Шатаров. Преди това при акция на жп спирка Острец загива Никола Манолов от Чепино...
Не ни подминаха и черните забрадки на войната. Мобилизираната II-ра армия тръгна с руските войски срещу Германия. Трескаво се стягаха войнишките торби на бащи и синове, подмокрени от сълзи на съпруги и майчици мили.
Още не затихнали тъжните звуци на камбаните, оплакващи загиналите партизани, и запристигаха съобщенията за покосени от вражески картечници млади войничета от 27 пехотен Чепински полк по голите скалисти чукари на Страцин. Зазвъняха пак тревожните камбани още в първата фаза на войната, Крива паланка, Куманово... все мъже в разцвета си загинаха от Чепино. Тръпнейки очаквахме края на войната.
С отдалечаването на фронта се губеше връзката с близките ни. Баща ми, чичо ми, приятели, близки и далечни – не идваха вести! И в училище атмосферата беше същата. Започнахме изучаване на руски език. И заечаха в клас на руски песни, свързани с войната. „Дан приказ ему на запад“, „Три танкиста“, „Тьомная ночь“ и много други пълнеха тетрадката по руски.
Бушуващата война продължаваше да покосява дръзките и смелите. В Чепино военни бяха докарали в затворен ковчег тялото на полковник Иван Димитров Фурнаджиев, син на нана Кинка и Димитър Фурнаджиеви. Поставен беше в едно тясно помещение в къщата на бай Колю Минчев до кръчмата му с отворена двойна врата. Дребничката и слаба нана Кинка ридаеше неудържимо и се мъчеше с ръце да отвори капака на прикования ковчег, но застаналият на пост войник не позволяваше. Застигналият го шрапнел на командния пункт го беше поразил тежко.
Поклонихме се с баба Мария пред светлата памет на героя от войната. Тя се опита да вдигне дружката си от Банско, прегърнала дървения саркофаг, но нана Кинка продължаваше, все едно прегърнала високия снажен син, нямайки друга възможност да се прости с него. Той ѝ бе първородният. Оставаха ѝ вторият син Георги и дъщерята Вася.
Не се забравят спомените за смелите загинали народни чада, а помним и зачитаме и останалите живи. Един от тях е Никола Г. Мавриков, най-големият брат на Иван и Атанас Маврикови. Прочела бях за геройството му на фронта и когато по-късно работехме заедно го попитах, той просто се стесняваше да говори. Обясни как под силния обстрел с оръдия и картечни залпове нашите отстъпили, което разбрал, идвайки в съзнание. Край него нямало живи бойци. Той взел картечницата и започнал веднага неудържима стрелба в тила на врага. Сега и те отстъпили, смятайки че са обкръжени заради ненадейната и непрекъсната стрелба откъм гърба им. Така майорът-герой спасил другарите си.
– На фронта няма бягство и страх, тука си за да воюваш – простичко обясняваше той.
Пред никого от колектива не споделяше за тоя и други подвизи.
Религиозната нана Пенка Маврикова беше родила и откърмила петима сина, израсли в Чепино в многолюдното семейство.
Отзивчива към страданията на хората, тя, силната духом, пребрадена до очите в черно, стоически понасяше скръбта – китка да постави на гроба им и с винце да го прелее. Старата ѝ къща впоследствие стана музей, а в големия им двор си построиха нови къщи. На Колю дъщерите станаха три, а Дине имаше трима сина. Голямата ми дъщеря беше съученичка с най-малката дъщеря на Колю и Таня – Малинка. Синовете на Динето и Василка бяха палави момчета – Мавриковата панта ги наричаха, а мойто момиче, тъй като я закачаха, сваляха ѝ панделките, им казваше Мавриковата панделка.
Нана Пенка, заобиколена от тях, ги гощаваше с шуплици и пържени мекички и с каквото може да смогне. Не се оставяше само на сполетялата я мъка, подкрепяше я обичта към поколенията, запътени към по-добър живот. Така докато настъпи последният удар на сърцето.
Няма коментари:
Публикуване на коментар