24. Братовчедка ми Лена

Много бяха падналите на бойното поле, но не по-малко бяха и тежко ранените... За тях, след огнения ад, всеотдайно се грижи д-р Захари Дошкинов и санитарите. Веднъж, давайки първа помощ на тежко ранен боец, надигайки се под грохота, разбрал, че попаднал в „ничия земя“, поради отстъпление от редута. Но той продължил да помага! (Това сам разказа у дома при посещение в разговор със съпруга ми за случки през войната.) Не мислеше никога за себе си, раздаваше се докрай. Неизлечимите болни посещаваше за утеха на близките и облекчаване с личната помощ, с катетър и др.

Доктор Дошкинов

Доктор Дошкинов беше безпогрешен диагностик. През 1943 г. изпрати братовчедка ми Елена в Католическата болница в Пловдив за лечение с диагноза менингит. При свиждане тя ми разправяше как студенти, минавайки на визитация, я съжалявали, че такова хубаво момиче (тя действително беше красива с тъмните големи кафяви очи и тъмната дълга гъста коса) е получило вече голям побелял кичур от лявата страна... Успокоявах я, като и припомнях за познатата ни ученичка, която оздравя, а заради побелялата ѝ коса ѝ казваха Иринка Сивото гълъбче. Лена не знаеше от какво точно е болна и сравнително спокойна, обясняваше, че майка ѝ ходела да се моли за здравето ѝ в черквата на болницата.

 Неизлечима болест беше за времето менингитът. Скоро я донесоха в безсъзнание от гарата до вкъщи  четирима мъже, хванали вълнена черга вместо носилка. Подадох писмото от болницата в Пловдив на доктора с въпроса какво значи „менингит от специфично естество“.
– Туберкулозен – каза той – може да откара и месец, Лена има млад и здрав организъм.

Останах с нея. Леля ѝ Софка ѝ готвеше супа от домашно пиле, давахме ѝ само чорбичката. Поемаше я и канеше да я опитам, правех го. С надежда очаквах да се съвземе, но Д-р Дошкинов беше категоричен, и когато я облекчаваше с катетър, ме караше да държа ръцете ѝ, а тя молеше (подсъзнателно, не беше в съзнание) тихичко:
„Миченце, пусни ме!“

Лена и аз, по-малко
от година преди да се разболее

Не... не можех да го асимилирам! Обичахме се повече от сестри още от детството. През деня ходех да отпочина в къщи, за да мога да издържам седнала на стола нощем. Майка ѝ плачеше и не влизаше в стаята. Само докторът неотстъпно ни наблюдаваше късно вечер. Баба, в голяма тревога, не можеше да си намери място. Възрастна близка легна на пода и се сви да спи там, а мама остана да постои известно време.

Седнах от дясната страна на Лена на стола до леглото. Леко унесена, „видях“, че се отвори вратата на антрето, а след това и на стаята. Вратите останаха разтворени, а вътре влезе възрастна непозната жена, дребна, позагладена, облечена в тъмна нова дреха, нова вълнена престилка, запасана с широка красива лъшница, пребрадена с маслено зелен вълнен кошак с тясна украса на цветенца покрая, с ресни. Вървеше бавно и седна на стола до леглото отляво, съсредоточила погледа си в лежащата Лена...

Когато по-късно се отби баба, тихичко ѝ разказах за просъницата, а тя просълзена промълви:
– Маро, ти си видела майчицата ми, точно с тия дрехи я изпратихме от земния ѝ път... Сега, е дошла за Ленчето, щом е оставила вратите отворени!

Настоя да не стоя тука повече, изпращайки ни с мама у дома. Беше 10 декември 1948 година. Изминали бяха 26 дни от завръщането на Лена от Католическата болница в Пловдив. В траурното шествие на 11 декември я съпроводиха много младежи, начело със завършилите заедно с нея дружки от Девическата професионална гимназия.

След известно време ме потърси приятелят ѝ, който отбиваше военната си служба. Лекувал се в лечебница и там му препратили телеграмата за смъртта на Лена – вестта го ударила като гръм от ясно небе. Потърсил отпуск, пуснали го. Потресен слушаше за участта ѝ, не можеше да се примири – как го е изпратила и къде го посреща!...

Напрежението на доктора продължаваше. Известно време идваше късно вечер у дома, палехме газена лампа, за да наблюдава очите ми, с остра шевна игла правеше драскотини по стъпалата, за да види реакциите на кожата. Понякога занасях урина у тях, която изследваше сам в къщи. Опитвах се да го убедя, че вече се възстановявам, но той явно още се страхуваше да не пламне епидемия и продължаваше проверките, като държеше да бъда като под неофициална карантина, виждайки, че го разбирам. Войната, тежката беднотия на хората отдавна бяха активизирали жълтата гостенка.

Всичко мина благополучно, опасенията на доктора останаха в историята. Възхищавах се на д-р Дошкинов за безрезервното му и обикновено безплатно отдаване на нуждите на страдащите и същевременно ми беше жал за него – обикаляше с колелото до късна вечер, едва движейки изморените си крака. Не го плашеше ни петнист тиф, ни война, ни менингит, а щом е за деца, казваше, че нищо не може да го спре! Живееха с кака Мара още в Ищевата къща на втория етаж с балкон към площада. Нежна, красива, облечена изискано, тя често сядаше отвън. Спомням си я от детските години – запомняща се гледка на фона на селската действителност. Когато някой позвънеше на пътната врата, излизаше на балкона и приветливо обясняваше къде може да намерят доктора.

Картината изпъкна отново в ярка светлина, когато много години по-късно д-р Дошкинов дойде в къщи. Карах тежка бременност с втората ми дъщеря. Състоянието ми му напомни личната му болка. Кака Мара карала много тежко бременността си, без да може да поема никаква храна. Как ли не опитвал да помогне, но без резултат. Веднъж взел кюфте и ѝ го подал с вилица да си отхапе, тя се извърнала, а той го изхвърлил заедно с вилицата през балкона.

Тежко изживявал болката, че не може за рожбата си да даде помощ. Потресаваща мъка разтърсила и двамата, когато загубили детето. След разказа, преживял го наново... излезе. Раната не беше още зараснала.

След сполетялата ги загуба, семейството на нана Кинка Фурнаджиева напуснаха завинаги Чепино. Д-р Дошкинов се настани в тяхната къща, като преустрои магазина, наеман от бай Милко Разгелето, в стая за живеене. Така в двукатната им къща приеха по-голямата сестра на кака Мара, заедно с децата ѝ. Известно време у тях живееше и младият д-р Монев, също от родата. Те просто бяха едно сговорно семейство.