5. Коледа в планината

Неусетно дойде в Коледната ваканция. Поех към баба Ката и дядо Петър, държейки в ръка чантичката с буквара и тетрадките, за да ме изпратят по тъмно сутринта към нашите в Тели дере. Качиха ме на волска кола без дюшеме, а на заднището върху 1-2 демека (снопа) царевична шума. Увиха ме в бозавия кожух на прадядо Иван – бащата на баба, който живееше у тях. Беше дребен, слабичък с подстригана високо бяла коса. Движеше се бавно, изправен като млад човек, но не обичаше много да приказва. При срещите си с него си мислех, че е божество, гледайки го със страхопочитание! 

Започна зимното ми пътешествие. Воловете вървяха спокойно, но стопанинът подвикваше от време на време. Пътят беше тесен и хлъзгав и той напрегнато следеше обстановката. Ставаха много катастрофи, особено по стръмнината на Дългия мост. Снегът скърцаше под тежестта на заднището и на синджира под мене. Царевичната шума, на която седях в топлия кожух, се раздвижваше и коларят поглеждаше грижовно добре ли е първолачето, не е ли изпаднало по пътя. 

След 20-тина километра безпрепятствено пристигнахме на разклона за Тели-дере, където татко вече чакаше, облечен с униформения шинел и кожени ботуши. Свалиха ме и волският впряг продължи нагоре по пътя си. Но... през нощта на-валелият голям сняг, отъпкан само от баща ми по пътя за пункта, вече беше проблем.

Татко пое напред, нареждайки ми да стъпвам в неговите стъпки. Явно беше надценил възможностите ми. През лятото ходех сравнително бързо, но не и сега. Та с моите крачки не можех да прекрачвам големия сняг. И допълнителното отъпкване не помагаше кой знае колко, умората ме отпускаше. При туристически ход разстоянието се вземаше за 1,5 часа. С големи мъки се прибрахме на мръкване. 

Изгладнелите вълци обикаляха на глутници из горите. Виждах напрежението на баща ми да не замръкнем, но си мълчах. Напрягах сетни сили да се движа. И  когато след пристигането, вече отпочинала, се сетих за букварчето, с ужас осъзнах, че чантичката ми остана в кожуха на прадядо ми. Ами сега? Нищо не можех да уча през първата ми ваканция... Мама ме успокои, като ми даде молитвеничето си с кожена подвързия. То винаги вървеше с нея. Имаше специална молитва за изгубени вещи, мама веднага ми я прочете на глас и каза, че всеки ден трябва сама да я чета, докато намеря буквара. 

Аз не знаех още всички буквички, едва бяхме започнали, но къде с помощ, къде сама, започнах да уча от молитвеника. До края на ваканцията научих не само да чета, а и наизуст маминото задание. Този буквар се оказа вълшебен! А ежедневните гощавки така ни радваха. Свободна от кърска работа, мама отдаваше цялото си време на семейството. Сега бяхме и без гости, поради трудното и опасно пътуване. 

За Коледа специалитетите са: капама, вита сладка баница с орехи, залята с карамелизиран сироп и курабийки (те се правеха само за Коледа и Великден). Татко също не оставаше назад. От месото на мъжкото теле смля кайма за кюфтета и напълни луканки. Самозадоволявахме се. След много години излезе и такова постановление. Изпреварвахме го!

А  баниците с домашно сирене и масло ухаеха на препечено из цялата къща. Обичахме и качамака с препържена сланинка, чиито пръжки хрупкаха, особено кожичките. Брашното смилахме на воденица от препечена домашна царевица, та миришеше на пуканки. Самите пуканки пукахме пък от боцкавата царевица. Мама често готвеше и сушени чушки (изсушен зелен фасул) със свински крак или със сланинка и кървавица. Спазваше и известни ритуали. Например, преди да започне да точи баница, постилаше шарено чердже на пода, сядаше на него, слагаше големия дървен кръг на скута си, закичваше се винаги със здравец зад ухото, прекръстваше се наричайки: айде Боже, помагай! 

Всичко правеше спокойно и с голямо желание да погости семейството. Сигурно това допринасяше за вкусните ѝ баници и гозби. Ритуалът беше свещен за нея и го спазваше до края.

Толкова красива беше коледната елхичка, трептяща с вързаните облечени в станиол орехчета, белите герданчета от нанизани пуканки. Запалените свещички  пукаха и пращяха на разлюляващата се весела, накичена като булка с герданчетата Коледна красавица, на фона на искрящата кристална белота навън – чиста горска зима. А като  изгрее и златното зимно слънчице, заслепяваше очите, отразено от блестящите кристали. Двете нови шейнички с чилик на шейнилата летят с две сестрички по стръмния път в надпревара даже и с търкаляне... 

Зимна чудна детска приказка. Чистота и простор в тихата свята Коледна нощ, когато забият небесните камбани под свещения Родопски връх, населяван още от древноста... Селска идилия сред дивната природа, даряваща ни сила и енергия да продължим бодри напред. Така до края на ваканцията, отишла си така неусетно!

Завръщането стана през Чехльово. Татко ме заведе, но по пряка, добре отъпкана пътека. На двора на горското стопанство шейната (файтон) чакаше запрегната с двойка охранени коне със звънчета, едва възпирани на едно място. Скоро дойде лесничеят Серафимов, зави се с голям черен кожух и седна. Завиха и мен, потънах цяла в грамадната дреха, надничайки само с любопитство до грамадния началник. 

Бай Илия Илинов – добродушен, мил човек, седнал на капрата, подкара пръхтящите вече коне, понесли се в тръс надолу по снежния бял път. Започна звънчевата песен. Блаженство! Унасяне, детската радост прелива! „Лети, мила вълшебна шейничке, лети... Возиш малко, крехко първолаче, а то иска да се учи, да сполучи!” 

В унес чувах разказа на лесничея към бай Илия за жена му, която нелегално избягала в Русия, обвинена за участие при атентата в черквата Света Неделя. За сполетелите го неприятности и прокудването му от София. На кого разказваше? Едва ли очакваше малкото първолаче да разбира нещо от неволите му. А на капрата едва ли можеше всичко да се чуе, тъй като вниманието на бай Илия бе ангажирано със заледения път, а силните медени звънчета заглушаваха останалите звуци.

И все пак имах чувството, че разказва на мен тъгата своя за семейството и раздялата с любимата си млада съпруга. Той обичаше децата. През ваканциите по-късно, когато баща ми бе преместен по служба в Чехльово, Серафимов ни канеше в канцеларията, заедно с децата на другите горски, да го сурвакаме. Казваше: „Удряйте силно, силно”. Гърбината му беше яка и ние удряхме и се смеехме. Смееше се и той, разговаряйки по детски с всички. Явна беше липсата на семейната среда, страданието от самотата. Даваше щедра сурова. 

Унесена в топлината на кожуха и звънчевата мелодия, се сепнах от внезапното спиране. На главния път пред мен се очерта Даскаловата къща с балкона. Времето на пътуването летеше като шейната. Благодарих за чудното пътешествие с възторг, а те продължиха към с. Лъджене за Горската инспекция. 

Влязох при баба Ката и… „Вълшебни са Божите дела!” Синята чантичка с букварчето се мъдреше до бозавия кожух на прадядо Иван. Превозвачът, който бдеше над мен при трудния път, донесъл заедно с кожуха и скъпоценния ми багаж.