Но. . . преди това започнаха да ми никнат предни горни зъби зад старите, без да ощърбея. Това не ми пречеше, хранех се спокойно, а те израснаха бързо. Родителите ми се безпокояха, че не може така.
Семейният съвет реши мама да ме заведе при зъболекарката. Казваше се Лидия Симеонова. Идваше от Пазарджик в празничните дни в новата голяма къща на кумовете ни. Имахме съседска врата и направо се качихме в просторния кабинет с балкон към чаршията.
Мъжът ѝ беше навън и тя го извика. Едър, светъл мъж като великан от приказките, а тя миниатюрна, с черна къдрава коса и нежни ръце. Ведрина и спокойствие лъхаше от младото семейство. Лидия с усмивка показа наредените ми двойни зъбки, той се засмя и тихичко нещо ѝ прошепна. Мама чакаше с безпокойство, а аз ги наблюдавах с любопитство – що за интересен случай представлявах за тях, не са имали такъв.
Помолиха мама да излезе навън, че се налага да ми вадят първите зъби. А зъболекарката така бързо и сръчно измъкна млечните ми зъбки, че не успях да изпитам болка и да кажа ох. Извикаха мама и поръчаха да бутам с пръсти новите зъби навън, за да се изравнят с долните.
Бях готова наесен за първолаче, без да съм както сега щърба баба (без два зъба, а може би са и повече). С благодарност си спомням за прекрасната Лидия, служейки си и сега със спасените от нея зъби, които, макар поизтрити, стоят непоклатими.
Баща ми, притеснен, бързаше да „прескочи” както той се изразява (да си дойде от планината) но като ме видя весела и доволна, се засмя. Разказа как колегата му Бай Георги от пункта, заедно с много още от лесничейството, отишли на хайка за вълци. Наблизо до поста при бай Георги се подплашило малко меченце и се покатерило на голям бор. Той отишъл под бора и започнал да го дразни, насочвайки бойната пушка, а то ревяло. Не стрелял, интересно му било да го гледа, без да мисли за последствията. Но мама Мецана, доказвала неведнъж, че е най-ревностната закрилница на рожбите си, застанала зад гърба му, хващайки го в прегръдката си така неочаквано, че той изпуснал пушката и се свлякъл на земята. Непокътнат.
Меченцето с майката избягали из гъстите дебраци. Всички от колегите чули рева, напуснали пусиите и с безпокойство бързо се отправили на местопроизшествието, където Бай Георги продължавал да лежи припаднал, но без драскотина дори. Помогнали му да се прибере. На пункта изпратиха друг, разменили се.
Мечкина река, убежището на родопската червена мечка, където тя живееше наяве и в ловджийските приказки, закриляна от изтребване. Не беше стръвница, доказа го, но носи страхова треска при подобни случайни среши. Няма забрава.
И в моя живот има случка с мечка. Преди доста години в един майски ден с мъжа ми тръгнахме да берем пръти за градинския боб. Позволителното беше за дребака към Зисова река. На път той отсече някое и друго сухо дръвче, остави ме при тях, а той, дългогодишен ловджия, въоръжен само с остър сатър, слезе по нанадолнището.
Кършех с ръце сухите връхчета и клонки, за да вържа снопчето с тънките пръти, спокойно увлечена в работа. Внезапно ехото разнесе откъм дерето силна шумотевица, неразбираема човешка глъч. Озадачена, не разбирайки какво става, тръгнах надолу, ослушвайки се, но всичко стихна. Възможно е да са горски работници или Христо да вика, за да разбере къде съм, затова колкото ми глас държи се обадих. Отговор нямаше. Върнах се където ме остави и изправена чаках в безмълвната тишина. Интуицията ми я нямаше. Дълго ми се стори очакването, но той дойде куцайки, пожълтял, изпотен.
Налагаше се да бягаме! Откъм Софан пост, помитайки всичко, се спускала разярена мечка. Вървейки, внезапно десният му крак пропаднал в дълбока, но тясна дупка. Извикал от болка, напъвайки да го извади. Наблизо изревало подплашено мече и в отговор ехото на майката като хала, трошейки дръвчета, храсти, камъни по прекия път пред нея. Това накарало Христо бързо-бързо да освободи крака си, не мислейки вече за риска от счупване.
Прибрахме се щастливи от развръзката на опасната ситуация. Провидението помогна! Излекува се подутият наранен крак, но нямаше счупване, нямаше преследване. Бобът остана със старите си пръти, въпреки това, едрите зърна на салатения биволски боб се топяха в устата като маслени. Шегувахме се „със сатър за пръти срещу Мама Мецана“.
Продължавахме да си четем редовно списанието Лов и риболов, но вече с друго око гледахме на него – не всичко е измишльотини. В живота срещаме какво ли не! А спомените от изживяното ни спохождат така неочаквано, независимо от възрастта ни.
Това беше отклонение, свързано с мечещката тема, връщам се към първите училищни трепети.
 |
| В първо отделение, аз съм точно пред уважаваната и любима учителка Анна Главеева |
Възторжено подтичвах сутрин с вълшебната паричка в джобчето, горяща от нетърпение да се включа в ритъма на божествения училищен храм. На вратата с лъчезарна усмивка и благи думи ни посрещаше учителката Ана Главеева. Попивах всичко, що преподаваше любимата ми учителка. Всички мирно и тихо я слушахме в захлас. Най-сетне се осъществяваше голямото ми желание да навляза в света на науката. Беше началото! Тръгвах вече в крак с връстниците си.
Времето се изнизваше неусетно над ченгелчета, чертички, буквички и цифрички. Пеехме песнички, марширувахме. И ето, дойде време под строй да отидем на гарата за посрещане на музикалните инструменти. Благодетели заделили дето се казва от залъка си, за да има училището свои.
С песни и ура се изнасяха от влака новите лъскави инструменти. Щастливи от небесния дар бяха всички посрещачи. Маестро Пърпулов сияеше. Отдаваше всички сили и способности за подготовката на ентусиазираните момчета, а впоследствие и на момичета. Улиците и площадът на Чепино скоро вече се огласяха от маршова музика, хората весели излизаха навън, децата тичаха подир музикантите. Ново, голямо събитие беше за времето – дотогава селото чуваше само тъпани, зурни и гайди. Празници, манифестации бяха огласяни от тях, а често вдигаха настроението по улиците и в делничен ден – трябваше да усъвършенстват свирнята си.
Няма коментари:
Публикуване на коментар