Винаги бях бодра и щастлива. Впечатляваше ме всичко – растения, животни, природа, селският бит. Разбоят* в общата кухня зиме и лете беше с опънати кросна. Баба сновеше всичко на двора. Навъртах се край нея, но не успях да усвоя сноването, това изкуство ми се видя много трудно, докато в тъкането бях в стихията си, но вече след пенсионирането.
Снахите на баба тъчеха на обща основа или поотделно памучно платно за долни дрехи, карирано или прескачано за цветни горни дрехи, вълнени бели навуща за мъжете за зимата, вълнени котета* и други одеяла за завивки, ленени и парцалени черги за пода. Вълнените тъкани се носеха и на тепавица или валявица, за да станат пухкави и по-здрави.
Спомням си веднъж придружавах мама да занесе изтъканата бяла аша* на валявицата на Ванчо Бояджиев, а той се обърна, погледна ме и каза:
„На мазнурката ли е ашата?“
Мама се засмя и нищо не отвърна. Обичай беше да се прави чеиз за момичетата още от малки.
От платното мама ни шиеше ризици на старата шевна машина у баба Ката. Бродираше ги с ярки сини конци на кръстат бод. На татко шиеше ризи с малка якичка и бастички, така правеха и ризите за дарове при сватби. Гащетата ни шиеше от раирано синьо и бяло памучно платно.
Най-много се радвах на рокличките. За тях двете още неомъжени мамини сестри даваха останали парчета кадифе или плат от празничните си дрехи за гарнитури: якички, маншетки, коланчета към домашно тъкания плат – раирано, дюс или прескачано.
И досега пред очите ми е единствената седмична (не моментална, получаваш я след седмица) снимка от детството ми – аз съм на 3 и половина годинки, с раирана рокличка с черна кадифена якичка, а бебето в ръцете на мама е повито с бяла пелена и розова батистена шапчица, украсена с рушчета и по три перлички към ушите. Шапчицата дълго се пазеше в шарения чеизен сандък на мама при кошаците*, престилките и празничните дрехи като съкровище, ведно със снимката. Аз и братовчедката Лена сме най-отпред на снимката, всяка от нас пред майка си, отзад между снахите си е и милата ни баба, завела всички ни за „кадро“.Споменът, запечатан от фотографа, ме изпълва с умиление. И след 80 години спомените от щастливото ми по своему детство са ярки, като на екран от любим филм.
Неусетно летеше изпълненото с непосилен труд ежедневие, но очакваните с
надежда религиозни празници празнуваха млади и стари.
Сутрин тихо отваряхме вратата на голямата стая. Големият дървен одър вече се кипреше с шарено козиняво алище* с ярки греещи цветове: бяло, жълто и алено, на черно-кафяв фон. На стената над вълнената дълга възглавница високо на стената висеше резбования кафяв иконостас. Беше получил тъмния си цвят от дълъг-дълъг живот.
 |
| Баба Мария и дядо Ланко |
Баба палеше сребърното кандилце с троен сребърен синджир, окачено вътре. Трептящият му пламък огряваше голямата икона с позлатен ореол. С вълнение гледах образа на Исус Христос с вторачен поглед, оживял от пламъчето, и благоговеех. Баба, на колене на одъра, мълком се молеше.
Дядо изваждаше от раклата дебело Евангелие, сядаше пред кандилото и безгласно си четеше. Всеки по своему изживяваше вярата си.След ритуалите празничната ниска софра понякога се кадеше с тамян. Дядо обичаше да повтаря че реликвите – чудната икона, иконостасът с кандилцето, молитвеникът и сребърната ръчица на Триручката Света Богородица – са от Божи гроб. Донесъл ги е дядо му Янчо, моят пра-пра дядо, от когото започва и фамилията ни Янчовичини. Моят прадядо Тодор е имал женска челяд и само дядо, мъжкото му чедо, наследил реликвите за потомството на дядо Ланко (Лазар). Само за участта на иконата на Пресветата Богородица не знам – останалата сребърна дясна ръчица се пазеше в раклата, която отваряше само дядо.
Помня само една от сестрите на дядо Ланко, омъжена в Чирпан, която веднъж спа при нас. Впечатли ме, че плачейки, разправяше за преживения ад от земетресението през 1928 г., когато съм се родила и аз. Малката ми главица още не побираше какво е земетресение – сигурно съм била около 4 годинки, родена съм през октомври, а то е било през април.
Янка се казваше на татко тета му. Така са кръстили и дъщерята на дядо, последното, 5-то дете, разболяло се, като се преселили от Банско през 1912 г.
Сега тета Янка с големи изпитания дошла, търсейки утеха за изстраданото при единствения си брат. Можа ли да я получи не разбрах. Отиде си и не я видях повече.
Чирпанското земетресение силно е разтърсило и нашия край. По-късно, вече ученичка, разговаряхме с мама за връстничките ми. За една от тях, Велика се казваше, ме попита как е. Беше кротко пълничко момиче. Майките ни били големи дружки, заедно момували и след женитбата една след друга родили и рожбите си. Великината майка се изплашила при труса и родила преждевременно. Съвзела се и всичко тръгнало нормално. Но когато Велика станала майка, стресът ѝ се отключил. Страховата невроза в тежка форма не се повлияваше от никакво лечение. Без придружителското рамо на мъжа си тя не излизаше от къщи.
Не знам, но като че в презряла възраст, след 80-те, спомените от детството ни връхлитат по често. „Стар човек, дваж дете станува“, казва народът, и е прав.
Компанията за игра пред портата ни растеше. Весели и шумни, привличахме все повече приятели от други махали, момичета. Присламчиха се и две момчета. Единият „женски Гошо“ нямаше нищо мъжко и не спираше да приказва празни приказки, другият беше добро момче, но заекваше. Момчетата се присмиват на такива, а ние ги приехме миролюбиво.
Играехме на чилик, на топчета, на дама, миженица (криеница) и касалда. Прииска ни се и народна топка, но нямахме топка. До нас беше двукатната къща на бай Коста Самарджията. От естествени кожи той скрояваше самари за магарета, мулета и коне.
Един ден синът му, младо момче, работеше сам. Едно от момичетата го попита за кожени изрезки да ушием топка. Петрето, така се казваше, разпитал кой ще я шие и играе с нея. Тя естествено казала най-напред за нас, за съседите и след това за всички други. Така се снабдихме с кожите, една дружка от далечната махала донесе пълно вретено с ленени конци и по модела на футболна топка кроихме и шихме с бабината губерка. Напълнихме я с памучни парцали, готови бяхме за игра.
Казахме на Милка да върне вретеното с останалите конци на майка си, но тя отказа с думите „е, тя нема да разбере!“. Така остана материал и за друга топка, а ние започнахме да играем народна топка до премаляване. Тежка беше, но удовлетворяваше желанията, ни – щастливо детство!
Растяхме неусетно и се закалявахме според възможностите, макар и оскъдни за епохата, но приемливи за нас.
-----------------------------
* разбой – домашен стан за тъкане
коте – дебело вълнено одеяло
аша – едноцветна вълнена завивка с дълги реси
кошак – пъстра кърпа за глава от фина вълна, носена обикновено в празнични дни
(х)алище – домашно тъкана постелка от козя вълна
Няма коментари:
Публикуване на коментар