2. Пролетни радости

Баща ми имаше трима братя, и четиримата мъже работеха.
Големия първороден, чичо Митре, имаше ковачница с наковалня и мех с духало. Беше векът на колите с дървени колета с табан и ръчните сечива.
По наковалнята цял ден играеше чукът и работеше духалото с дървени въглища. Помагаше Лесето – от българските цигани християни. Винаги беше засмян и дружелюбен с окатрено от въглищен прах лице.

Вторият син, баща ми, вече беше горски и работеше в горското стопанство на двайсетина километра от селото.

Третият син работеше с воловете по къра, но помагаше и на баща си, и на нана ми, който имаше голямо стадо овце.

На четвъртия син – най-малкия чичо Ване, му беше предоставено младото наперено магаре. Обичах много чичо Ване. Мама ми разправяше как като малка баба е задявала цедилката с моя милост на гърба му и той с радост ме е разхождал из двора, докато баба се освободи от къщната работа. Но изглежда и на мен е харесвало, та съм стояла мирно и тихо.

Обичлив и отзивчив беше към всички. Но големият чичо Митре беше суров човек. Използваше го като чирак да чука с тежкия чук в ковачницата и да прави и докарва дървени въглища от гората. През другото време непрекъснато возеше дърва с магаренцето.
В двора под сайванта, до колибката на патицата, се мъдреше и друга колиба – на Шутето, червена породиста коза с обички и без рога, та ѝ казвахме Шута (безрога). Рано сутрин майка ми я доеше и сипваше млякото в бакърената калайдисана тенджерка с дълга дръжка в общата кухня и я слагаше на огъня да се вари за закуската ни.

Весело и бодро извеждах сутрин козичката към селския козар, който ги събираше пред моста на реката за паша. Беше ми гласувано вече това доверие и, подскачайки, се завръщах да закуся надробено с хлебец топло млечице. Обичах животните и с радост ги наблюдавах, особено красивите игриви яренца с които години наред ни даряваше Шутето.

Напролет идваше време и за цветната градина. Баба носеше семенцата и с усърдие ме запознаваше с всеки вид, засявайки лехичките. Пролетните цветя  цъфтяха и прецъфтяваха – кокичета, зюмбюли, кършилки*, лалета и жълти божури, бял и син тажъл*, дъхавите окленца*. Големите храсти край задната ограда вече се развиваха и напъпваха. И те бяха много: красивата Крива Дона*, миризливата бяла исимия*, червената като грамфончета, люлякът, белият трендафил, розови рози и висок храст с жълти като пухчета цветенца, но неговото име не помня.

Наблизо растяха и разстилаха коренища разноцветни мишета (хризантеми). А от новозасетите, баба ме запознаваше със семенцата на червено обагрените кученца, розови и сини хурчици, жълтият невен, ярко сините папучки, кадифеният тъмно-оранжев шибой, чието ухание така ме пленяваше – като цъфнеше се навеждах над него да го подуша. Цветя не късахме, а само им се радвахме. Поливахме ги от клептузската студена водица. Пчелички спокойно си жужукаха край тях.

В градината, откъм съседската ограда, бяха разпределените за семействата лехи за зарзават. Покрай голямото застлано със здравец пространство се изнасяха саксийните цветя: коледниче, моловки с ярки, червени цветове, с които се закичваха младите булки и моми на празници. В китките присъстваха и интир и аспарагус, но най ми харесваше миниатюрната червена розичка с дребни, нежни листенца и цветенца с чудна миризма. Винаги я гледах и ѝ се радвах. Неповторима беше.

Свежият въздух и необременената от химия майчица Земя се отплащаха на трудолюбивия селски труженик. И цветята, и децата растяха със здрави корени. Цветята бяха дъхави, децата бяха омайни.
Спомням си как весели по цели орляци тичахме нагоре към местността Коминче напролет като се стопи снега за минзухар. Като запалени свещички горяха цветятя по поляните. Беше с къси дръжки, та беряхме по-малки букетчета, а по-големите го вадеха и с луковички.

Мама и татко, годежната им снимка

Радвах се, когато ентусиазирани малки групички се изкачвахме по-нагоре за дъхави котенца. Опиваше ме нежният им аромат, а те, откъснати клюмаха главички върху топли ръчички. Ех че радост доставяше откриването им. Сивите, тънки пухкави листенца увиваха нежния лилав цвят на котенцето, вътре многобройните жълти тичинки ухаеха с неповторимата си миризма.

Тук, на възвишението Коминче, се правеше и гергьовската люлка. Ергените окачваха дебел синджир на високите клонести борове и на Гергьовден люлееха закичени с китки, нагиздени моми и млади невести. Двама левенти хващаха въже, застанали отстрани и плавно залюляваха, после засилваха.
Задявки, смях, викове огласяха Родопа, а ехото се носеше към реката, езерото Клептуза, повтаряйки го към обезлюденото село Чепино баня. Млади и стари, заедно с децата бяха тук и радостно гледаха летящата нависоко гергьовска люлка. Беше панаир за отмора.

Децата бяха в стихията си: дядо Коце с шарените захарни петлета викаше с пълен глас: „Петлета, децо, петлета“. Наобикаляха го и дървената табла, окачена с каиш на врата, бързо се изпразваше.
А имаше още много други праматари, въртящи дребна търговия. Гурко носеше семки, сусамки, бонбонки, пуканки. Други носеха симидчета, гевречета и други лакомства. Идваше латернаджия с количката и пееше, въртейки старата латерна по песнопойки, къде какво чудо e станало. Наобикаляха го любители и купуваха песнопойките му. Не липсваха и хора на песни на поясок.

Народът отпускаше след дългата зима и набираше сили, вярвайки в помощта на свети Георги, пеейки песента „Свети Георги коня стяга да обиди равно поле".
Щастливи, весело се завръщахме, къпани от божествения гергьовски дъжд, топъл благодатен и за майката Земя.

А циганската махала празнуваше по цяла седмица светлия празник с хора на песни и със зурни и тъпани до мръкване. Радваха се, дочакали го след тежката зима, и бурно показваха джумбуша си. Обичахме да гледаме как от сърце се веселяха тези изстрадали хорица, но темпераментни, със силен дух и вяра в бъдещето. Затова и расте махалата. Къщиците им са пълни с дечица – весели, закачливи и дружелюбни.

Една от снахите на баба, нана Ленка, понякога не ходеше на полето. Довеждаше сестра си да играе с нас в нейната стая. Щедро ни даваше парцали и дрехи за куклите, за да играем заедно. Веднъж отидохме „наужким“ на баня в чичовата стая, а той случайно дойде от ковачницата. Ядоса се, отвори прозореца и изхвърли всичко в градината и каза на Ристена:
„Обирай си крушите и да те нема вече тука! Мома за женене, а играе с децата!”

Тя се разплака и си отиде. Ние събрахме куклите и се качихме на големия чардак. Отворих вратата и какво да видя – нана държеше в лявата си ръка врабченце, а в дясната нож с остър връх. Изписках и тя изпусна врабчето. Развика се по нас защо отваряме. Трябвало да му извади сърчицето и още туптящо да го глътне – още нямаше деца.
Но... врабчето беше със счупено крилце от стискането и падна. Тя го взе и затвори вратата след себе си, а ние избягахме на улица.

А там по чорапи тичаше майката на Ристена и тутолеше, че „Тенчо плаче да ѝ купи чоколато“. Тя, нана Катерина винаги сама си бърбореше, та казваха че „тутоли“. Магазинът на бай Милко Разгелето беше срещу съседната къща.
Тази картина се повтаряше вече често не само за шоколад, а и за кашкавал. Продаваха овче мляко и сирене на „сизомлии“ (от сезон – така казваха на курортистите) и винаги разполагаха с дребни пари.

Селото ни Чепино баня има две бани, а в близост по поречието на реката извори – топила, които много се ползваха за лечение, идваха хора отвсякъде. Настаняваха се по селски къщи, а имаше и хотели, гостилници и кръчми: “Дълбок зимник“, увеселителна градина „Чепински рай“ гърмеше с музика и песни. Агенция „Стрела“ осигуряваше вестници и списания.

Двете Яни - мама и нейната приятелка,
още неженени

Читалището и библиотеката към него живееха пълноценен живот: кино, чествания, забави, пиеси, идваха театри. Вечер улицата от мегдана до езерото оставаше оживена. По паважа чаткаха копитата на охранени кончета, теглейки в нагиздените файтони градски особи за пиршества в казиното на Клептуза.
Пъстрото множество от курортисти и селски младежи се разхождаше бавно, обезпокоявано понякога от велосипедисти.

А край езерото Клептуза беше чудесно. Бъл6укащият водопад от бистра кристална вода освежаваше. Планинската пъстърва подскачаше над водата, играейки. Местни певици като Цола и други извиваха мощен глас под акомпанимента на музиканти.
Маестро Парпулов беше подготвил с голяма любов още в училище момичета и момчета. От всеки випуск с желание и дисциплина, се множаха кадрите на големия педагог. Хвала, маестро Парпулов!

До късно вечер ехото на пълноводната река разнасяше песните из Чепино и Родопа. Насядали отвън, младо и старо слушаше реденето на родния фолклор с умиление. Гости продължаваха да ни посещават, удивлявайки се на природните красоти на планината, обитавана още от древността. Бесите от Месопотамия са намерили свещените Родопи, оставяйки за поколенията прочути в древния свят светилища на богове и чудни предмети на изкуствата.
Горди сме като потомци на такъв народ.

-------------------------
* кършилки – нарциси
  тажъл – перуника
  окленца – теменужки
  Крива Дона – увивен храст от рода на жасмините с  ухаещи кремави цветчета, подобни на лимоновите цветове
  исимия – увивно растение от с ароматни бели цветове или червени без мирис