1. Когато аз бях дете...

На бумтящата печка котлите, пълни с вода, потропваха, а парата замъгляваше малката стаичка. Свита до прозореца, озадачена, не проумявайки защо моята баба и баба Маруша (селската акушерка), наредени с везани ризи, нарамушки със запретнати ръкави, се въртяха на одъра край мама, която тихо пъшкаше. 

Изплаших се, че нещо лошо става с милата ми майчица, но... радостните възклицания на бабуващите ме изтръгна от напрежението. Свитото ми сърчице се отпусна, като разбрах, че си имам сестричка! Новият живот дойде пред очите ми на 10 март 1931 г.

Така на три годинки вече знаех с какви родилни мъки се ражда човекът! 

Радвах се, бях на седмото небе. Какичка съм на това бяло, пухкаво бебе. Катето – така го кръстиха, на мамината майка, растеше бързо от гоежливата кърма, както казваше мама. Окъпано го слагаше на хавлийката, а аз го обръщах по корем и целувах дебелото дупенце. Мама казваше:

^– Немой мари, ще го задушиш!

Но се усмихваше като виждаше, че гука – радваше се. Щастливо беше и то, и аз, когато го люлеех в облечената с кеневир люлка, окачена на халки на тавана над кревата. Стъпила права на дървения одър, люлеех плавно люлката и си тананиках каквото ми хрумне.

Помагах на мама според възможностите си. През празници мама ни извеждаше към мегдана. Тя носеше Катето на ръце, а аз се хващах за крайчеца на вълнената ѝ престилка е разноцветни пушета от тефтици. Ходехме и на гости. С радост поемах ръката на мама, а Катето весело лудуваше в шарената цедилка на мамините рамене.

Щастлива бях да играя с трите деца на тета Чона, голямата сестра на мама. Гальовно се отнасяше с децата си и с нас. Гощаваше ни с щуплица, набързо приготвена от пшеничено брашно с вода, сол и шарлан. Толкова сръчно я правеше, изпичаше я в голямата циганска печка с широка фурна на дърва. Разчупваше шуплата още гореща и канеше всички. Сладко си хапвахме, стискайки в ръка парещите парчета. Какво ли не измисляше да ни гощава – печени картофи, варена царевица, пуканки.

„Айде Саве!“, казваше тя на калеко ми да се включи и той. Божият човек ставаше бавно от кревата и тихичко нещо проговаряше. Беше слабичък и болнав. С брат си бай Георги пасяха по някоя козичка и овчица на Абланица, където имаха егрек, за да помагат за обличане и изхранване на семейството си. Жените с тежък труд от пролет рано до есен късно работеха по пръснатите ниви. Добиваха пшеница, ръж, царевица, боб, картофи, леща, нахут, грах, тикви, слънчоглед, цвекло, гулии, чесън, кромид, копър и какво ли не.

Бях първата внучка на баба ми Мария и щастлива я гледах, когато с умиление ми казваше: „Маро, ти си ми като щерчица“. Не пропускаше да го повтаря и в напредналата си възраст.

Радостна бях, когато баба ме хващаше за ръка като малка и отивахме по полето да „обидим“ (обиколим) нивите, знаейки кога нахутът и грахът са напълнили млечни зърна. Откъсваше ми зелени клонки да си хапвам. Бяха сочни сладки, а тя обикаляше цялата нива да провери пожълтяващата тиква.

За голямата челяд се налагаше често да пали у дома селската фурна в подника до голямата стая. Като изгребеше жарта и изметеше фурната с помета, нахвърляше с голяма лопата втасалия със домашен квас пшеничен или ръжен хляб, а накрая близо до капака на фурната бързо накъсваше от тесто малки фодулки и затваряше фурната.

Слагаше жарта в калената тава и върху нея в паницата от стритата тиква с разточени кори редеше тиквеника и ръсеше по малко шарлан (без захар). С възхищение наблюдавах моята обична баба как в топлината, сръчно и без суетня, се справяше с лекота. А тя беше нежна, слаба, със синьо-сиви очи и къдрава светло кестенява коса в която до 60 години нямаше бял косъм. Дядо Ланко обичаше да ми казва:

„Маро, по тия шивета съм аресал баба ти, беха дълги под поясок“.

Баба проверяваше фодулките да не изгорят. Носеше се вече апетитна миризма и от захлупената подница. Обичах да наблюдаван баба и щастлива, си хапвах от нейните лакомства, а носех и на Катето. Всичко се изяждаше още под пара от близкостоящите, а такива винаги имаше из двора, в градината, в задния двор с кочини за прасетата,

Весело ставаше, щом татко дойде от гората. Разказваше за животните и птиците, с които се срещаше като горски. Веднъж от комадировка ми донесе кафява каучукова топка, тип малък футбол. Дълго топкахме с нея.

Няма да забравя за магаренцата, направени от картофи с причудлива форма, стъпили на издялкани дървени крака, с ушички и вирната опашка. Играехме и с парцалени кукли, измайсторени от сръчните мамини ръце.

Времето летеше шумно и динамично сред орляка от деца по двора в голямата стая на баба. От четиримата сина тя имаше вече седем внука. Играехме и навън, на прашния селски път, огласян през деня от детски глъч и смях. С пукването на пролетта възрастните тръгваха по къра, само тук-таме на дървена пейка дремеше престарял, оглушал дядо. Запомнила съм дядо Петре от съседите, който ни подаваше очукана алуминиева манерка да му донесем прясна студена водица клептузска. Когато поемаше манерката се развеселяваше и казваше:

„Бати Силе, бати!“

Не забравях поръчението на мама да се грижа за пъстрата едра патица, която редовно снасяше вкусни яйца. Отварях вратичката на дъсчената котурка, слагах царевични зрънца, а тя ловко ги събираше с широката си човка и бързаше за навън. Бързах и аз след нея да отворя голямата порта, а тя с прелитане и крясъци се гмуркаше в близката вада от голямата чешма със студена и минерална вода.

Разкрещяваха се от удоволствието и другите патъри и патици, изпреварили я. С радост наблюдавах колоритната картина. Та и сега, като видя нейни събратя, си спомням за красавицата, за инстинкта ѝ къде да отиде и кога надвечер да се прибере.

Делвите и кюповете, налети наесен с диви плодове: дренки, трънки, шипки, дребни диви круши, заровените в слама киселици, а и расолената чорба, изфирясваха през дългата зима. Идваше ред да се открие ропата в градината. Бабиният къртовски труд беше ненадминат. Вдигаше дъските, изхвърляше бобеничето и на слънцето лъсваха свежите сини гулии, червеното цвекло, белите репи и... надолу подбрани картофи за ядене, а и за семе.

По едно от цвеклото, ряпата и гулията – най-подкаралите, веднага зариваше в трапче за изводки.

Обичах всичко това, сътворено от труда на човека и чистата природа. Набирах слюнка да си хрусна гулия или комбус от цвеклото, а от сготвена ряпа със свинско краче и сушена червена чушка също не се отказвах. А за картофите да не говорим. Те с белия и шарен боб бяха ежедневна храна. С удоволствие хапвах и гулия, сготвена с шарлан и домати.

И на мама харесваха бабините гозби и до края си ги готвеше.

Отпадъците от всичко хранително се събираха за животните на хармана оттатък реката. Там се мъдреше едно хубаво наперено магаре, конят Рапчо с черна гъста грива, която покриваше и очите му, чифт волове, а по късно и крави.