22. Светлинки сред тъмнината

Столарската фабрика на братя Ушеви се разрастваше. Започнаха нови разработки на виенски столове, правостоящи окачалки, масички салонни, канапета, цветарници, раменни окачалки, малки столчета – все полирани, и обикновените народни столове и детски столчета, пирографирани, малки и големи. Качеството и здравината им бе на голяма висота. Дълги години, та и до сега са в бита ни.

Работещите мохамедани и християни живееха задружно, повечето млади хора. Работа, разговорки, ден след ден свързват се сродните души, не са времена за седенки и разходки. Младостта напира за кога да се чака? Първата сватба – християнин с мюсюлманка направиха Кольо Делиев и Маргарита. Беше нечувано събитие, радваха се всички на куража им в тия смутни времена да се опълчат срещу религията. Кумува една от сестрите на фабрикантите и след тържеството им дадоха едно от жилищата за работници на горния етаж над работните помещения. Сватбата на века беше голям отдушник на тегобите народни.

Нашата обична баба, откакто я помня, другаруваше с баба Рада Бандакова, която имаше четирима сина и една дъщеря. Най-големият ѝ син е бай Тасе селския глашатай, а най-малкият – Колето Бандаков. Всички бяха задомени, само Никола оставаше. Дъщерята Динка се омъжи за бай Благо Димитриев. Сиромашията голяма, но дошъл е ред веселият изтърсак, вече работник, дом да завърти.

Ето и втора смесена сватба стана на Никола Бандаков и Мара (Ава Дидрова), дъщерята на када Саля Дидрова. След Мара тя имаше син и още две дъщери, всичките бели хубави с дълги светли коси. Дъщеричката с която се сдоби младото семейство впоследствие приличаше на майка си със светлите коси, а с бялото лице – на баща си. Цветанка я кръстиха. Големите родове на баба Рада и на Дидрови се радваха, заедно с приятелите и гледаха колкото могат да помагат на новото младо семейство.

Семейството на Салих Дидров бяха по-имотни, той работеше с воловете по имота на полето, имаха овче стадо. Майката на Мара – Када Саля, дребна на ръст, но много чевръста, умееше всичко. За нея нямаше сборове и празни приказки, предеше тъчеше, стягаше чеизите на щерките си. Особено се славеше с изработването на красивите бели аши с гъсти дълги ресни. Моята майка винаги се съветваше с нея, а тя щастлива, че ѝ зачитат уменията, се отзоваваше. Разменяха си нищелки бърда, масури и какви ли не такъми за домашното специално производство. Често притичваха една към друга, когато построихме малка къщица на хармана срещу Ушевата фабрика близко до тях.

Бяхме като рода с тях, докато не ни изселиха и нас – всички къщи долу при реката и по целия баир нагоре бяха съборени, поради започналото строителство на почивната станция на ЦК на БКП – сегашната „Велина“.

Тогава баща ми не можеше място да си намери – къде ще отиде сега? Ядно изхвърляше покъщнината от етажа по двора. Милата ми майчица се просълзи, тъжно гледаше изпотрошените пособия, набърдила, нищелки, бърда в различни дължини и какво ли не, събирани години с цената на лишения. Отваряйки портата, пред мене видях купена с похабеното познато имущество, разкъсани и разпилени книги, учебници, тетрадки, а от тавана запокитването продължаваше със сила.

Блъснах силно вратата и притичах при мама да я прибера вътре далеч от потискащата картина. Доколкото може, тихо я успокоявах, че ще ги вземем да живеят у дома. Омъжена бях вече за Христо и предложението му беше такова. Татко се забави да слезе, изморен потиснат от голямата мъка, едва се движеше с болните си крака с бастуна. Тежки, с нови трудности пенсионерски години! Полегна си, направи знак с ръка да не го закачаме и се обърна към стената да си изплаче тегобата.

Но това се случи много по-късно, в края на 60-те години. Затова ще се върна в годините на разказа си – в началото на 40-те.
Дереджето на мохамедани и християни беше едно и също. То важеше и за нашата изхвърлена от плана махала. Времето вървеше своя ход, животът продължаваше. В работническия колектив се намериха и други сродни души. Тоя път повлече крак Милош Делиев, братчето на Колю. Харесал си той Цветанка Мастева, нежно стройно момиче, с Милош си прилягаха като лика прилика – два стръка иглика, както казва народът.

21. Смутни времена

Втората световна война взе много жертви. Забушува ли война, тя добро не носи, а тежки тегоби и страдания за народите.

Веднъж, минавайки покрай железопътната линия в посока на Ушевата фабрика в средорека, наблизо до воденицата на бай Гошо Гушевилов, под речните ели медицински екип правеше аутопсия на Васил Сотиров – фабричен работник. Пред насъбралото се множество повечето мъже силно коментираха, че го е закачил трансмисионния каиш и го оставил на място.

Пред нас беше голямата Чепинска река и тесният дървен мост за воденицата. Любопитни се отправиха да гледат отблизо, поради което разгониха всички надалеч да не се пречи. Разтревожени бяха колегите му от сполетяната беда, безпомощни към другаря си.

Не знам колко време измина, но тъжният спомен не избледнява, свързва се и с другите. В един слънчев майски ден излязохме с Лена отвън на портата. Нямаше ги телефоните и това беше връзка с чаршията насреща и кръстовищата, към чешмата и съседите. По улицата от Ушевата фабрика се приближаваха в ускорен ход двама мъже. Като приближиха, единият, сравнително млад, облечен с бяла риза с навити до лакти ръкави, се усмихна и ни поздрави, а конвоиращият го цивилен само ни изгледа мрачно и продължиха пътя си все така бързо към площада.

Познахме го – Ангел Чопев, живееше наблизо в една къща с моята съученичка Ленчето Никодимова, бяха близки роднини с майка ѝ. Съседи бяха с къщата с магазин на Господин Канев. Постреснати се прибрахме.
Смутното тъжно време на блокади, затъмнения, вечерен час потискаше душата, пречеше на учението ни. Чичо Митре в ковачницата научил за арести покрай първомайските брожения и разказа, че полиция отишла във фабриката. При вида им Ангел Чопев посегнал да си вземе палтото, но те го изпреварили, смятайки че има оръжие в него, и го арестували. Чичо забрани да излизаме от къщи, а ние с дъщеря му Лена мълчахме като риби.

Изминали бяха един или два дни, вечерта ни изненада усилена блокада, по улиците тичаха цивилни и униформени. Гонеха ли някого? Опасно беше да се надзърта! До късно стояхме на двора мълчешком, може би наближаваше 11 часа, когато откъм Делове се чуха картечни откоси с промеждутъци, повтаряни от среднощното ехо, заглушаващи последни човешки вопли:
„О.. о.. ох... убиха... ме...“

Онемяхме... От никъде взор... от никъде вест... Ехото заглъхна. Настана гробна тишина. Утихна тичането по улиците. Как ще осъмнем? Ще се затворят ли очите за сън в такава злокобна нощ! На мама зачервените очи издаваха и тревогата за баща ни, запасняк на летище Крумово... но преживявахме всичко мълком. Така е устроен светът.

Късно сутринта на 4 май 1942 г. слънцето надничаше над заоблачаващото се небе, когато от вътрешната дворна врата влезе кака Янка Пропистенска, пожълтяла и трепереща. Откъслечно разказа тихо: отишла да плеви пшеницата на нивата на Делове с най-малкото си момиченце. На пътя при Карагьозовата ливада с големи овощни дървета с едри джанки, имало войник на пост. Те се отбили по пътя, водещ към нивите и нагоре към каменната кариера. В заградената с бодлива тел висока ограда в ливадата навътре познала Ангел Чопев, а той тихо поискал вода.

И тя, как да откаже на умиращия водица, сърце не ѝ давало! Изпратила малкото си момиченце да се провре по тревата под бодливата тел, подавайки алуминиевата манерка да му занесе и се върнали веднага, но през нивите да не ги види поста. Страхуваше се много за последствията. И на кака Янка мъжът ѝ беше запасняк, а след това и участник на фронта до Унгария. Трудности срещаше с трите си невръстни деца тази пълна, болнава жена, доверявайки се на баба ми Мария и за лечение, и за споделени кахъри.

Ние, подрастващото поколение, вече не излизахме навън, а на терасата горе, която служеше за покрив на вътрешната къща. От тук, през съседния двор на баба Благуна Аршинкова, имаше изглед към насрещните улици. Всичко бе пусто заради блокадата. Погледът ни привлече конска каруца с ковчег, а до нея стражар в синя униформа.

Ридаейки с все сила притича след покойника кака Зорка Бизева, съпруга на Ангел Чопев. Полицаят сигурно ѝ направи забележка и тя позатихна. След нея тръгнаха и сестрата Вера и баща ѝ, водещи малкия син на Чопеви – Ванчо. Улицата за Клептуза пустееше. Шествието продължи пътя си за гробището...

20. Горски преживелици

Дядо Ланко ни заведе през лятото с братовчедката ми Лена да му погостуваме на Изгорелия гатер, където работеше като пазач. С него горе живееше внукът му Лазар, за да му прави компания. Бараката, в която се подвизаваха, беше оттатък реката, препичаше се на слънце на височинката, опушена до черно отвътре и отвън. Дъсченият нар, проснат по дължината на стаята, застлан само откъм вратата с домашните черги, тъмнееше към края. Лазар ни посрещна на прага.

Беше разпалил до бумтене печката жабка, поставена върху дебел слой речен пясък. Горещо, та чак парещо, въпреки че през дъсчените цепнатини се провираше течението на въздуха. Погостихме се набързо отвън и дядо се отправи към дебели сенки да си подремне, а ние – трима братовчеди, се пръснахме между дърветата да си потърсим горски десерт.

Звънички...

И тук природата е щедра на звънички, боровинки, малинки, кокозе и в жегата все нещо зреещо ще намерим. Срещат се и гъби: печурки, манатарки, пачи крак също често се жълтее, та и сърненки понякога. При слука ще се нагостим яко с гъбена чорбица. Тя е най-вкусна, когато самичък ги береш и приготвяш. Има и риженки, масленки, гълъбки, познавам ги, но не са по вкуса ми. До вечерта щастливи обикаляхме край шубраци и дървета, празни не се върнахме, а бодри и доволни.

Обстановката, макар и неуютна, не ни попречи да поспим здраво до сутринта. Дядо Ланко вече разговаряше със собственика Коевски – възрастен, доста позакръглен, дребен на ръст, усмихнат – който показваше с пълните си къси ръце към работниците, товарещи на камиони гатера и други материали. Коевски, доволен от опазеното му имущество, помаха ведро за сбогом и потегли за София.

Поразходихме се пак тройката за изпраток с вълшебната горска градина, изпълнявайки дядовото поръчение „по-ранко да се приберем”. Той навярно тъгуваше за компанията при бай Колю Минчев и като се прибрахме беше натоварил вече покъщнината на каруцата. Седнахме и ние, а Лазар подкара Рапчо към Чепино – мил роден край!

Кончето потичваше по нанадолнището, железният табан на колелата тракаше по каменистия път. Поспирахме, за да откъснем риган за чай или коренище от прецъфтяла дилянка за нерви – котешкото биле. Котките наистина го обичат, изкопават и пръста от мястото, където са изхвърлените утайки. Край пътя вече дълги години, та и сега, има от същите билки.

Слизайки надолу към Сухата лъка ме навя спомена за вълка, преследвал татко преди няколко години. Вървял след него в студената зимна нощ, той се обърнал и насочил пушката, но заскреженото желязо не гръмнало, а вълкът претичал пред него. Татко запалил вестник и от огъня вълкът пак се отдалечил. Така татко се борил да надвие страха на животното, докато наближил катранджийницата на бай Мирчо Тюфетчийски – непрекъсната борба за живот. Наоколо било осветено, нощната смяна работела. Влязъл вътре и изчакал края на бялата трудна нощ. Загряла и пушката и той си отпочинал… Ето пак… „провидението” му помага…

Защо ли и моят спомен сега изскочи? Беше в края на 20 век и по здравословни причини прекарвах дни и нощи, зиме и лете на Кара тепе. Съпругът ми идваше за събота и неделя, пътувайки с автобуса за Сърница, който зиме минаваше по тъмнина. През деня от слънцето снегът се беше поразтопил, но локвите вечерта замръзваха. Бях готвила телешки гръбнак със зеле и костите изхвърлих в кофата отвън, където събирах отпадъци.

Излязох да причакам и помогна за багажа на мъжа ми, пропускайки да запаля лампата на двора. Дълго се взирах, застанала на задната пътека да чуя скърцащите стъпки по снега, но... безмълвно, дори и Севернякът беше утихнал в настъпващата тъмна нощ. Опитвах се да отгатна дали Христо не се е отказал, или е пропуснал рейса и... усетих силно втрисане и ме обзе чувството, че някой ме дебне!!!... Светкавичен рефлекс... Побягнах, затръшнах вратата и я заключих, а светлината вътре бавно възвърна самообладанието ми. Загадката остана неизяснена. За пръв път изпитвах такова чувство.

Вечерях от киселото зале с телешко и седнах да послушам новините и фолклора с пожеланията на слушатели от благоевградската станция на транзистора. Всяка вечер се наслаждавах на дивните им народни песни, изпълнявани от най-добрите певици и певци. Коренът ми е от Банско и наречието и песните са близки за нашия бит. Отморяващо е.

Сутринта се поуспах, а като излязох навън и видях големите вълчи стъпки пред вратата, около къщата, до тоалетната нагоре, а кофата бе обърната и празна.
Загадката ми стана ясна откъде дойде вълчата треска. Докато се въртях, се зададе ловджия от групата на Христо – Стефан Сапунов. Попитах го носи ли  чифтето. Той влезе в двора и виждайки дирите каза:
„Това е вълк единак над 50 кила. Такъв убихме в Грашово на хайка в неделя. Не само треска, и по-лошо можеше да стане!“

Късмет... работи над тебе! За кой ли път пак си взех бележка – хранителните отпадъци трябва да се носят горе в ямата, далече от къщи! Вечерта вече дойде мъжът ми за няколко дни и се разбраха със Стефан да обсъдят в групата на ловджиите за хайка и тук, на Каратепе. Сега добитъкът е слязъл по селата и махалите, има опасност за останалите в планината хора от вълчата напаст.

За пръв път зимувах без верния приятел кучето Шарик, което спеше на дървена скара на балкончето пред вратата – не желаеше да обитава кучешкия си дом нощем. Наранено беше тежко с огнестрелно оръжие и една есенна нощ угасна на двора.

Ако Шарик беше жив, едва ли единакът ще шета из двора, но... сигурно Шарик е пречел някому. Крайно време е да се търси нов приятел за придружител, подобен на него.

В миналото на Каратепе имаше две ханчета. Едното на Янко Вардев, горе на високо до пътя за Селище, а другото долу при реката, на разклона за Балък дере – Влаховото ханче. Там нана Горица, майка на Митко Влахов – Автонома приготвяше много вкусно чорбицата и готвеното от прясно овче месо. Големите им стада едър и дребен добитък и зиме и лете лагеруваха в големите яхъри и пълните със сено плевни.

Баща ми беше преместен там на служба. С Лена, вече пораснали момичета, ходехме често и си вземахме за вкъщи от гозбите. Обичахме вкусното планинско овче месо и понякога купувахме и за Чепино от него, а татко си правеше саздърма за из гората, а есен солеше в сандъче и пастърма за боба. Нана Горица, винаги усмихната и любезна, ни канеше в кухнята, където ни черпеше с пържени вкусно ухаещи дреболийки: бъбречета, дробчета, момички. Нейна снаха за Митко стана моята приятелка и съученичка от Каменица Вера Цанова, също лъчезарна и усмихната, гостоприемна. Гостувахме си често.

И сега в първокласния им вече ресторант ходя с умиление и спомените за минало незабравимо ме съпътстват. Синът на Вера – Тошко, винаги ме посреща с усмивка, а и неговия колега Христо – също. Приветливостта, чистотата, красивата природа и вкусните гостби действат така отморяващо на гостите.

19. Ще прочистим ли зловонието, та да закрачим към светлината

Бащите, дедите, майките стриктно спазваха неписаните закони на традициите. Пролет и есен преди да започнат постите за Великден и Коледа се предприемаше основно почистване на жилището. Белосваха се с вар стените, препираха се вълнените завивки на валевицата, а памучните – на окропа с минерална вода до баните в Чепино.

Дървенията на врати, прозорци и дюшеме търкахме с четка за дъски и домашен сапун до пожълтяването им, а някои дори си служеха със сода каустик. Една чепинка така си беше изгорила колената – със сълзи на очи разправяше в банята как клекнала и триела содата от пода. Прозорците се сваляха от черчеветата за измиването на стъклата. Всички съдове за постите се измиваха със зола (дървесна пепел във вряща вода).

На Сирни заговезни още сутринта мама с игла и конец зашиваше краищата на парче бяло памучно платно, аз я гледах и питах: „Мамо, какво шиеш?”, а тя отговаряше: „на вълците устите, на арамиите ръцете.” Това се повтаряше до три пъти. Надвечер се приготвяше безмесна храна на голямата софра в дядовата стая с цялото домочадие. Баба прикаждаше с кандилницата навсякъде, за да изгони дяволите, а благовонията от запаления измирски тамян се разнасяха, замъглявайки атмосферата наоколо.

Дядо завързваше на халката на дъсчения таван дълга памучна връзка, а на долния ѝ край бучка сиренце и подвикваше, разлюлял го над нас: „Айде децо да „амкате”! Някой заподставаха, но не беше позволено! Трябваше да уловиш с уста без пипане, когато се върти покрай устата ти. Роптание и смях докато бъде захапано. Следваше варено яйце и накрая халвата.

След „амкането” и вечерята се отправяхме горе на Коминче на голямото „гаро”. Там край пращящия огън вече имаше весела глъчка, пееше се: „Нашто гаро най-голямо от всички!“ Присъстващите, повечето от силния пол, подхвърляха непрекъснато нови клони, които пращяха и с пукот хвърляха искри наоколо. Ниската гъста хвойна растеше по склона, но след години изчезна заради непрекъснатото рязане. Това не е от високопланинската хвойна, която е с високи и по-рехави клони и много ароматни плодчета, тя расте само по височините на Родопите. Плантациите на ниския храст растяха над местността „Гаганица”, където по документи са нивите на братя Ушеви, братя Аршинкови и на моя дядо Лазар Янчевичин.

Започваше големия Великденски пост. Баба ми тремереше. По три дни нищо не ядеше, на интервали хапне и пак тремери. Чудно откъде черпеше сили да поддържа натоварения си живот.

Готвеше за дядо „боб с глава”, така го наричаше той, че се оглежда в него – без мазнина и запръжка. Но за сметка на това те с чичо Митре ходеха в кръчмата на бай Колю Минчев. Във вътрешната стаичка той приготвяше ястия с месо за редовни клиенти. Години си пригаждаха така. Чичо в празнични дни редовно ходеше със срекмето на риболов по пълноводната тогава Чепинска река, преди отклонението ѝ в Баташкия язовир. Мряната риба често разнообразяваше менюто му. Една утрин заварили Бай Колю да гони куче по площада, откраднало телешката глава за супата. Голям бил товара за кучето, та кръчмарят бързо го настигнал и отървал вкусотията, завивайки я в бялата готварска престилка, запасана на корема му.

Похортували в кръчмите наоколо как се е надбягвал с ловджийското куче Бай Колю, посмели се и продължили да си пийват – кой ракийка, кой винце или лимонадка. Всяко чудо за три дни! Тръгнали и мераклиите на вкусната чорбица. Но това бяха малцина мъже, повечето постеха заедно със семействата си. Майка ми спазваше всички религиозни ритуали. Като малки ходехме с нея в църква за причестяване през постите. Обезателно преди това на Заговезни трябваше да си взел прошка от свекър и свекърва и кум и кума. Питаш „Прощаваш ли ми?“ и отговорът е „Простено да ти е” – по три пъти. Чист трябваше да си, без прошка не се причестяваш! Сега вече спокойно можеш да чакаш светлия Христов празник и да се черкуваш.

Хурката, вретеното, разбоя с кросното оставаха безмълвни през големия пост. Понякога боязливо влизаше кака Верка Гаджова, под мищница с бохча пълна с религиозни книжки, и тайно пошушваше на жените в двора. Влизаше насаме с някоя вътре вкъщи, предлагайки материалите от Евангелистката църква в Лъджене, където ходеше. Когато я срещнеше, дядо я гонеше, но тя живееше в махалата и наблюдаваше кога излиза навън. Беше тиха кротка, усмихната винаги, без да е обидчива. Бай Иван, мъжът ѝ, беше работник, двете им деца – Мичето и Петре бяха още много малки. Жените спазваха тайната на мисията ѝ и никога не разбрахме пласира ли успешно книгите и какво представляват те, но си траехме – мисия изпълняваше жената!

Една неделна утрин, беше и Благовец, мама попари постна юфка да закусим със сестра ми и каза, че с баба ще ходят на църква и ще вземат нафора, след това ще закусим. Започна да си приготвя празничните дрехи. На външната врата се чу силно тропане. Мама отвори вратата, където стоеше войник с пушка. Обяви за блокадата в Чепино и че ще извършат обиски. Задължени сме да се подчиним! Огледа антрето, маминия чеизен сандък беше още отворен, надникна в него и оглеждайки се влезе в стаята.

Попита ни къде са учебниците и книгите. Повдигнах веднага покривката на масата. Откри се цялата етажерка, измайсторена от татко. В стаята нямаше място за бюра и етажерки. Книги, учебници, тетрадки, списания, всичко беше подредено като на длан! Най-напред взе в ръце книгата на Ботев, луксозно издание с всичко издадено от него в тъмносиня подвързия, отвори корицата, бавно прочете надписа за завършване на ІІІ-ти прогимназиален клас, и се усмихна, поглеждайки ме. Следващата беше Етиката на Кропоткин, Многострадалната Геновева, но той отиде към списанията Природа, поразгърна едно и с това завърши обиска, след като се осведоми за баща ми, който пак беше запас, показахме му адреса и толкова.

Войникът се запъти при колегата си на големия чардак, който навикваше баба. Братовчедка ми Лена беше горе, отидох там. Военният беше с нашивка, а на пушката със затъкнат нож. От прозореца отвън на „бобината стая”, която е тъмна и пълна с багаж, и явно беше затруднен с претърсването ѝ. Ядосан, взе от перваза остатъка от барутлия пищов с дълго дуло, украсен със резба, но без спусък и други части, и побесня: „Старо, и пищови има, ти сигурно криеш партизани на тавана!“ Накара баба ни да се качи на потона по изправената стълбичка с тънки обли стъпала, като тръгна след нея, опрял ножа на пушката в гърба ѝ. За пръв път слушах баба да вика: „Кърсердари… от турско по-лошо правите!“ Но се изкачи горе.

Тревогата витаеше наоколо! Треперейки, застанахме с Лена до стълбичката – при нужда да помогнем на баба… въпреки безсилието си. Другият войник мрачен наблюдаваше безучастно. Началникът не влезе в потона, а само бавно огледа празнотата – откъм двора имаше голям отвор и светлина.

Ниските стени с плет и вътре изронени от калната мазилка, навяваха тъжна гледка и никой не се качваше там. Умислен, заслиза бавно и без да проговори се упъти навън, последван от колегата с пушки на рамо, а бирутлията реквизира, лишавайки от играчката момчетата на чичо Ване.
Слезе и нашата храбра и непокорна баба и ни прегърна. Седнахме на широките дъсчени стъпала на чардака да си отдъхнем. Останалите очакваха по стаите си края на проверката, заповедта беше изпълнена точно.

Благовец, макар и без черкуване, премина все пак благо, благо… с голямата благодарност. Преживелиците преминаваха покрай мама без коментари, сигурно наследството е наследила от баба Ката, която имаше шест деца едно след друго и бе преживяла много. Бдеше над нас – да сме здрави, да сме сити, да сме чисти и да сме самостоятелни за всичко друго. Приготвяхме се със сън да изпратим „празника”, когато дядо внезапно ме извика при баба, че ѝ е лошо.

О, Боже! Онемях… гледах я, затворила очи, издаваше страховити стонове… никакви реакции… Изтръпнах, като чувах дядо, че така прави от хернията… само докторът я оправя! Изскочих за д-р Дошкинов, живееше вече почти насреща. Той изтича, познавайки болката, аз с разтреперани крака го последвах и докато пристигна, той, вече напипал хернията, бавно я оправяше с пръсти… Баба постепенно затихваше в дълбок унес. Докторът, спасителят, седнал на дървения креват до нея, дълго, дълго я наблюдаваше, докато се увери, че диша спокойно.

Каза, че положението ѝ е тревожно… трябва вече да се оперира – ако в такъв момент той отсъства, няма кой да ѝ помогне и ще я изгубим! Дядо премълча… операции се правеха в Пазарджик в частни болници за много пари. На наша близка за операция от апандисит на дъщеря ѝ бащата продал воловете си, за да се разплати, но я спасили! Най-скъпото за човека – животът… и то в тия трудни за народа времена. Бог високо, цар далеко!

Баба ми забраняваше да се говори за операция, та нали „нана Мария“ лекува другите, а за нея има кой (Господ) да се погрижи. На силният ѝ характер няма кой да устои. Веднъж отивали с каруцата за сено и тя седнала отгоре на ръжниците, но при слизането се обърнала, а лъшницата на престилката се закачила на острите ръжени и те пробили хернията вътрешно. Търпи си орисията вече години наред.

Прибрах се за спане, обяснявайки кратко на мама, че сме викали лекар за хернията на баба, но всичко е вече наред. Спестявах преживяната тревога, поради татковите запаси и военното положение, и си легнах, залепвайки топлото си чело в големия бродиран ковьор на стената. На зелен ленен кеневир с пъстри тефтици на кръстчета, красива дама държеше връзката на малко кученце, а от всички страни венец от цветя – измайсторено от сръчните ръчици на милата майчица.

Вълненията на този ден Благовец бяха прехвърлили границата. Опряна на ленения кеневир, чувствайки студената стена, съм се унесла в съня, но колко дълго не знам. Стресна ме строгия силен глас на мама: „Къде… къде си тръгнала?“ Преминала бях вече покрай ковьора, прескочила таблото на пружинения креват, стъпвайки на малкото сандъче, заключено с документи, което ми служеше като стъпало при прескачане на таблото на леглото. Позачудих се, гледайки мама, която се беше надигнала вече, мислейки си защо ли... и се върнах да си легна, като моментално съм заспала. Сомнабулизъм ли? Но това никога повече не се повтори!

Баба се беше поокопитила и денят вече премина спокойно. Вечерта мама ме хвана за ръка да отидем до баба Кръстана Гаджова, много възрастна, от махалата. Тя отпрати мама, а мен въведе в приземна малка стаичка. На оджака вече догаряха дълги цепеници, слабо осветявайки наоколо.

Лечителката взе от полицата калена паница, сипна водица, баейки над нея, пусна живи въглени, които шумяха във водата, подаде да пийна, и мажеше челото ми. Продължавайки баенето, тя ме изведе към кръстопътя на Гаджовото кюше; пак пийвах, пак мажеше челото ми и така заобикаляйки до нашата врата. Баенето спря пред вратата с поръчението да ходя до три пъти при нея и „уплаата ке замине”. Не побегнах само поради мамината уговорка и… истинското желание на свилата се „одве” баба Кръстана с гасенето на въглени и баене да помага на вярващите! Търпение… не желаех да обиждам никого.
В съкровищницата на детската главица се е запазило какво ли не.

Вилнееше  шарка, хванах я и аз. Не помня много от самото боледуване, но под лявото ми око обривът трая доста дълго, даже ми остави червен белег, но впоследствие избледня. Мама се видя в чудо! Мажеше с мед големите железни квадратни брави и усмихнато нареждаше: „да си иде с добро баба Шарка”. Даваше ни и ние да си хапваме от сладкия пчелен медец. И шарката, естествено, си отиде.

Веднъж едновременно със сестричката ми се подухме от заушки. Поверието гласи, че трябва сам да набереш водорасло за компрес на заушката.
Увити с шалове, се запътихме с нашата майка към големия мост над реката при Клептуза. По моста в дебела желязна тръба беше хваната вода от карстовия извор, изтичаща във вада за напояване на овощните ливади и градини, които се простираха между реката и пътя за баните в Чепино. В ливадата на Братя Ушеви имаше малка приземна къщичка с две стаички, в която живееха под наем кака Фанка Делиева с мъжа си и децата. До тях бе къщата на Бай Кольо Джачков, с чиято дъщеря Гинче сме съученички от І-во отделение. Откъм Клептуза беше само новата двуетажна къща с красива фасада на фотографа Бай Перо Михов.

Тук наблизо майка ни ни показа вълшебната билка. В бистрата вода леко се поклащаха блестящите зеленикави клонки със закръглени листенца с жълто-кафеникави отблясъци на сраснатите коренища, които просто се хлъзгаха из ръцете гладки, меки. Приятно беше в бистрата студена вадичка да си събереш лекарството за болката. Вечерта преди лягане мама леко позатопли шепа водорасли и превърза компреса към заушките. До сутринта бяхме изгонили болестта!

А на бай Перо Михов с неотлъчния фотоапарат обещахме скоро, без увилите ни шалове, здрави да дойдем за снимка горе на скалата при дядовата нива – от тепето се виждаше цялото езеро и казиното на Клептуза. В езерото се носеха двуместни лодки с весла, карани от любители, а между тях голямата лодка, водена от опитни гребци с весели пасажери, съживяваха природата, езерото.

Оживлението беше голямо, особено в празнични дни. Усмихнат, дружелюбен, бай Перо изпълняваше поръчките по желание с професионална вещина. Ведно с приятели и гости, имаме доста запечатки на дивния пейзаж!

18. Писмо до един непознат любител на природата

2 декември 2002 година
Каратепе 

Уважаеми Господине,
Прочетох във в. „Труд“ от 2002 година за разходката Ви сред планинските върхари и макар и натрапено, искам да споделя с Вас мои спомени за отдавна минали години, като моля да ме извините, ако не Ви е интересно, но може пък да Ви заинтригува!

Баща ми Костадин Янчев от Велинград, вече покойник, беше горски дълги години на пункта в Телидере. Той обичаше да ни разказва за местностите, където ходеше. Една сутрин ни заведе цялото семейство на Манастирчето, както той се изрази – на поклонение. Беше недалеч от горския пункт, където прекарвахме лятото. Тръгнахте по Зайково дере и се изкачихме на билото.

Гледката, която се откри пред нас, беше необикновена. Светла, просторна панорама, докъдето стига погледът. (Разходката направихте преди около 65 години). Вървяхме по пътека с висока, пожълтяла от слънцето трева. Наоколо стърчаха като исполини, вече вкаменени от пожарища, вековни дървета. Изправени като стълбове, по-високи и по-ниски, посивели от времето – от колко ли столетия? Скоро пристигнахме. Мястото беше кръгло, с не особено големи размери, дълбочината – около човешки ръст. Дъното беше с разхвърляни камъни, обрасло с трева и малинак. Вътре наскоро беше лежала мечка и беше отъпкала малинака.

Слязохте смълчани долу. Майка ми, дълбоко религиозна, се моли тихомълком доста дълго. Ние с по-малката ми сестра я наблюдавахме унесени, а баща ни чакаше мълчаливо. След раздвижването наоколо, той ни обърна внимание да огледаме малините. Изненадата ни беше голяма, като видяхме кремаво-белите милинки и веднага ги опитахме. Сладки, ароматни, с вкус на препечен от слънцето карамелизиран плод. Навярно и мецана чувства силата на това божествено, зареждащо с енергия място, където си хапва от природния дар. Отдясно имаше падина, в миналото с дълбок кладенец. Възрастни българо-мохамедани разказали на баща ми, че в него са укрити църковните утвари от манастира и после кладенецът е затрупан.

Изпълни се желаното поклонение и доволни тръгнахте обратно по билото, но по друга пътека слязохме в Зайково дере на коларския път, който продължаваше до Дуварите, където беше укрепен с камъни. И там брахме малини – червени.
За много други местности и свързани с тях събития разказваше моят баща.

Интересно ми беше и, когато имаше възможност, ходех с него още от детските си години. Така например от Капакли бунар, намиращ се някъде под Голяма Сютка, с бинокъл (подарен му от дядо – бащата на мама) наблюдавахме местността Брези – дали вече косят ливадите. Оттам набавяхме сено за кравата. В далечния простор се виждаха работливите стопани, обръщащи с вилите откосите и гребящи с дървените гребла изсушеното сено. Натрупваха го на купи, които можеха да се броят. Съжалявах, че ми е невъзможно с палитра да увековеча панорамата на просторните ливади по Брези и кипящия човешки труд.

Отляво, ниско долу, се виждаха селата Лъджене и Каменица. Чепино оставаше зад високия Клептузски връх, скрито от погледа. Към местността Банките се захласвах по големите обли камъни, покрити с тъмен мъх, където минаваше пътеката нагоре. Имах чувството, че ако избутаме надолу към реката накацалите „метеорити” те ще се сгромолясат с трясък – толкова бяха на повърхността. Обикалях покрай тях, пипах ги и им се чудех, че бяха още непоклатими, устояваха на бурите. А над тях по полянките се червенееха ароматни звънички. Беряхме, ядяхме, но събирахме и за сладко. Мама скриваше бурканчетата в сандъка, за да има за гости.

Помня Каракачаните, когато преминаваха през Телидере с големи стада черни с дълга остра вълна овце и грамадните каракачански кучета. Конете им, също черни, със самари, възседнали ги мъжете и децата, облечени с вълнени украсени носии. Жените ходеха пеша след стадата, със закрепени островърхи забрадки на главите. Движеха се бързо, мълчаливи, изправени и по стръмнината. Мъжете поздравяваха и мълчаливият керван продължаваше нагоре високо в планината. Не се чуваше никакъв шум и глъч. Уморени от дългите пътища към лятната паша, бързаха да се настанят, за да останат до късна есен, когато ще поемат обратния път към Бялото море „заспало дълбоко”.

Към Гюмуша (Сребрен връх), където са старите Римски рудници за сребро, както се смята, планината е осеяна с черни и червени боровинки. От билото, като погледнеш на изток долу в низината синьо-зелените води на язовира голям Беглик блестят на слънцето, а на запад панорамата на заоблените гористи върхове Родопски – неповторими с богатствата си. И в тишината, нарушавана само от птици, понякога и от горски животни, сред величествената природа, съзерцавана от Сребрен връх, имаш чувството, че си малка прашинка!

Горе помежду трева и камъчета има дупки, възможно от пълзящи твари. Пусках камък през тях и наведена допряна до земята чувах падането му дълбоко долу. Веднъж, по време на медитация, видях керваните, натоварени с родопско сребро, пътуващи за Рим... към папата, по римския път, който на места все още го има! Може би такова е миналото по нашата древна земя...

Ако обичаш природата, запазваш спомените свежи, живи. Когато се роди „царчето”, бях на около десетина години. Колега на баща ми намерил из гората новородено сърненце и в негова чест го нарекли Симчо. Ловци бяха прогонили сърната майка и тя не се завърна. Ние, деца във ваканция, се заехме да го храним с мляко от кравите. Слагахме ръка в съда с мляко, Симчо захапваше пръстите ни, смучеше и изпиваше всичкото мляко. С нашата любов и грижи малкото мило сираче растеше бързо. И възрастните се радваха и ни насърчаваха. А Симчо ни се отплащаше с привързаността си. Играеше с нас и ни придружаваше навсякъде.

Ходехме за горски плодове из гората. Сърненцето, гледайки как си похапваме, започна също да ги опитва и постепенно да пасе и тревичка. Инстинктът му си каза своето. Надпреварвахме се да го прегръщаме и галим, а то подскачаше край нас. Всички бяхме на върха на щастието през цялото лято. Веднъж дойде наша близка, млада жена, и наблюдавайки игрите ни със Симчо се опита да го прегърне, а той изведнъж се разрита и с копитцата си я нарани по лицето. Тя много се изплаши от неочакваната реакция и повече не го приближаваше. Симчо показа предпочитанието си към нас, пазейки се от непознати. Но ваканцията вече щеше да приключи и ни обземаше тревога, от предстоящата раздяла.

Местностите, които познавам, сега навярно са станали неузнаваеми. Непрекъснато се залесява на изсечените участъци. Преди години (през 1961 г.) смерчът, изключение за нашето географско местоположение, повали доста насаждения и създаде много трудности на стопанствата.
Всеотдаен беше трудът на работници, бригадири ученици за разчистване и залесяване при трудни условия. Вечер превързвахме разранените ръце на дъщеря ми. От спуканите пришки течеше кръв, но тя не се отказваше, съревновавайки се с връстниците си. Млади и стари се включиха в разчистването на падналата маса от неочакваното бедствие.

Преминалият мигновено ветролом засегна само високата растителност. Животинския свят беше пощаден. Очевидецът Манол Чолев – туристическият самоотвержен радетел, големият есперантист, който почина на 104 години (Мир на праха му!), е бил с другар по туристически пътеки из Каратепе, когато светкавично преминал смерчът в тесен обсег от двете страни на пътя, поваляйки край тях големите дървета, а те двамата по чудо останали невредими. Загадка беше и за него това поведение на стихията, дошла така внезапно и до нас.

Но... кръговратът в природата продължава. Следи не остават. Туристическите пътеки се огласят пак от “ехо, ехо, туристи”. Както и маркираните пътеки за велосипедисти, мотоциклетисти. Състезателите преминават като фурия към Беглика. Ежегодно се провеждат и състезания по ориентиране.
Кипи животът за новите поколения в древната, свещена Родопа.

Но... накрая искам да споделя с вас и за една друга забележителност.
Преди много-много години началната ни учителка Анна Главеева ни водеше в почивните дни на излети в близки известни местности. Бяхме в сухата малка пещера Лепеница, а след това и във водната, за която се разказваха легенди. Надничахме само накрая, без да влизаме навътре. Не ни беше позволено да вземаме каквото и да е. Но, както винаги се намираше по някой палавник да откърти скришом парченце от сталактитите, които накрая бяха изпочупени.

Анна Главеева ни разказваше за горните сталактити и долните сталагмити. На една от съученичките ми брат ѝ беше влизал навътре с други вече големи приятели, светели си с борина и миньорска лампа. Развивали кълбо с въже, за което се хващали един зад друг, и стигнали много навътре, до едно езеро. Пещерата продължавала, но те се страхували да продължат. Вътре било много красиво. Всичко ми разказа тихичко на ухо.

Отдавна в Чепинското корито се говори и се търсят начини за разкриване на прелестите на феномена Лепеница, но... дълги години трудностите бяха непреодолими. Родолюбци, запалени ентусиасти от Ракитово, дерзаят още от 30-те години на миналия век. Трудности колкото си искаш – решения, спелеолози, средства и какво ли още не. Съвместно работят общините Ракитово и Велинград и вече има частичен резултат, официално оповестен на 13 септември 2010 г. Шестотин метра от Лепеница е открита за посещение. Трикольорната лента преряза тогавашният зам.-министър на икономиката, енергетиката и туризма, в присъствието на кметовете на Ракитово и Велинград, сдруженията на хотелиери и ресторантьори, Българска федерация по спелеология, сдружение „Сюткя” и много други официални лица от окръга, музеи.

Малцина бяха първите посетители, но красотата на първите на 600 метра на феномена вече е в интернет. Други 1300 метра са проучени и какво още ще видим, ще покаже бъдещето.

Трите етажа на пещерата си имат отделни входове. Водният долен етаж (подземна река) е известен със своите сталактити, сталагмити, сталактиони, пещерни езерца, бисери и рози в залите наречени: Концертна, Армъните, Срутишето. Каква ли чудна красота крият и следващите 1300 метра, а и другите по-нататък. Имало ли е живот в древността в божествената родопска Лепеница, какъвто показват цветните рисунки в Магурата и човешките кости в Ждрелото?

Дали древните беси не са оставили следи в някои от трите етажа, някъде в далечината навътре, където ги пази затрупан изход? Ще чакаме, пещерняците ще ни го покажат. Дано само се запази популацията на прилепите, да се спират посещенията от 1 декември до 30 март, ако това ще помогне. Бъдещето ще ни го покаже! Както казват от учреденото сдружение „Сюткя“ от Ракитово в „Сказание за бесите“:

„Длъжни сме да си спомним, да научим великото си минало и хилядолетни корени на Чепинската котловина заедно с всички. Имаме и млади последователи от ученическия клуб.”

Истина е! Задължени сме!
Паметта на народа е жива в паметта на водата? Може подземната река, езерото да я разбулят. Та нима от Месопотамия нахалос са пътували бесите? Ще поживеем, ще видим.

Драги Природолюбителю,
Навярно дотегнах с моите кретания тук и там, но приятелю, като ти се вижда скучно, подхвърли писмото на някое магаре! Те обичат да четат хартия. Чичо ми Ване даваше цели вестници на младото си магаре. Но... ако все пак нещо ти допадне, ще ме зарадваш с обаждането си! Може, нали?

                                                                                                                  Привет: Мария К.П.

17. Спри се конче, мило вихрогонче

За превозно средство между Чехльово и пункта по време на детството ни служеше конят Балкан. Такава беше епохата – пешеходна, а при възможност конски или волски впряг. И на самар или седло конят пренасяше необходимото според случая. Понякога, преди да го разседлае, знаейки желанието ми, татко позволяваше да го пояздя из района, като ми нагласяваше стремената. Така се радвах, че се изпълнява жадуваната ми мечта.

А Балкан беше умно, покорно животно. Дори и на свободна паша се въртеше покрай нас. Често играехме в ливадата край близкия склад на касалда, гоненица, миженица и какво ли не, а той пасеше наоколо. Изглежда му харесваше глъчката и смеха ни.

Това, разбира се, не е Балкан...

Веднъж, когато се отъркваше с глава по мен, за да го погаля, не можах да се въздържа, изкуших се. Заведох го до камарата трупи и успях да се кача на голо на гърба му, и макар с тясна рокличка, седнах. Улисана, не забелязах какво се подготвя зад мен. Наблизо делачи бяха дялали греди и големите сурови още трески се намериха в ръцете на „приятелчетата”. В мига заудряха коня по задницата, крещейки. Балкан се подплаши, заскача, хвърляйки къчове. Умолявах ги да спрат, че ще падна, но те бяха в стихията си и не искаха да чуят. Заговорих тихичко „Балкан, Балкан... стой”, като наведена се държах за гривата му. Нямаше ни юзда, ни връзка даже...

Конят се поуспокои и в тръс се отдалечи. Пообикаляхме докато нападателите се разотидат, та да сляза пак там. Страхувах се да скоча без помощ, високо беше. Никога повече не се качвах на голо. Замислях се само откъде ли идва голямата ми любов за езда, особено в тръс, стъпила опънато на стремената. Енергия! Наслада за душата!

Обичах да чета какво ли не. Татко имаше разговорник по есперанто, който ползвах с интерес. Вуйчо Гьоре – брат на майка ми, учеше гимназия в Пазарджик и получаваше списание „Природа”, което ми предоставяше. Започнах да посещавам редовно читалнята и библиотеката в Чепино, а от чичо ми Митре преглеждах вестника „Заря” редовно. Попивах интересните неща.

Веднъж попаднах на четиво за преражданията и излезе, че в предишен живот съм била философ в Монголия. Ако има нещо вярно, това може да обясни любовта ми към красивите арабски кончета. Там децата още на четири години ги слагат на голия гръб на коня и ги пускат в дивата монголска степ. Размисляйки... ако баща ми притежаваше хергеле от коне, щеше на воля да препускам из родната любима Родопа.

16. От жичния телефон към минните стълбове до Чехльово

Изискванията към всички служещи в лесничейството бяха големи. Черният апарат осигуряваше безотказно двойната връзка. Телефонната линия се обслужваше от служител, отседнал в Чехльово. Дребен на ръст, добродушен мил човечец. Гледаше си съвестно работата. Стоил Гълъбов се казваше, като гълъб. Затова и често беше обект на шеги от колеги и други.

Каже се „авария” и той, оборудван с валмо намотана жица, навряно през ръката на рамото, щеки, инструменти, тръгваше пряко през гората от стълб на стълб, та до самия апарат. Оправяше нарочно  срязаната жица. Не се обиждаше на зулумите, а се смееше заедно с „шегобийците“. Жал ми беше, като гледах, как под тежестта на багажа, тръгваше бавно с дребни крачки по обратния път, заради тъпите шеги на някой. Но животът какво ли не поднася. В тоя случай не можеше да се помогне.

Детската дружинка играеше до насита. Всички бяха послушни и дните се изнизваха неусетно. В края на това лято дойде жената на бай Георги Павлов с двете малки още близначета – момиченце и момченце. Имаха и друга, по-голяма дъщеря, която отдавна беше с нас. Близнаците не бяха еднояйчни, а съвсем различни – момичето беличко, хубаво и кротко.

Въртеше се винаги покрай майка си, а момченцето – пълна противоположност, слабичко, мургаво, с черни живи очички, от които нищо не убягваше. Палуваше, хитруваше непрекъснато. След направена беля се скриваше и с усмивка чакаше майка си да го търси и вика: „Ристе-е.” А тя, нисичка и пълничка, бавно обикаляше, докато не го открие, но никога не ругаеше. А Ристето все нещо вършеше.

Една сутрин кака Люба свари издоеното мляко и остави голямата тенджера на дъсчения под, захлупи я и излезе. Палавникът, помъкнал големи, кални терлици, аламинут бутна похлупака и ги пусна във врялото мляко. Толкова бързо го направи, че никой от присъстващите не успя да реагира. Кака му Вера се изплаши и извика: „мале... мале!” И двете излязоха да го търсят, изплашени да не се е опарил. А той, изправен между краката на едрия сив кон Балкан, чакаше. Конят кротко стоеше, не помръдваше, охранявайки пакостника.

Кака Люба, майчицата, се изплаши от новата опасност. Молеше го да излезе. Всички присъстващи наизскачахме навън, наблюдавайки „героя”, без да предприемаме каквото и да е – все пак, животното може да се подплаши. Ристето сияеше. Чувстваше, че владее момента, оставяйки ни доста дълго напрегнати, но като видя разплаканите очи на майка си, тихо и кротко отиде при нея.

Имаше нещо в момчето, което привличаше като магнит. Наблюдавах го с възхищение как тази малка главица умее да разбере любовта на коня към него и да му се довери. Какво ли още можеше да измисли? То не играеше с други деца, нито с Марето, а му правеше удоволствие майка му да го вика, да тича по него, да го търси. Намерил ѝ беше слабостта, че го обича и се страхува да не пострада от лудориите си.

Преди години, разхождайки се из Лъджене, съпругът ми ме запозна със стабилен мъж на средна възраст с черна, прошарена къдрава коса и с черни живи очи. Обясни ми, че е много добър инициативен работник в металния цех на промкомбината и го назова Ристе. Черните умни очи, които гледах, и името – не, нямаше грешка! Попитах го кака Люба ли е майка му, „да” беше отговорът, придружен с усмивка. Беше ме познал.

С тъга разказа за злощастията, постигнали семейството му. Сестрата близначка – Марето, следвала медицина в София. Имала пъпчица на главата и без да иска, както се решела с гребена, я разчоплила. Получило се инфекция и, въпреки лекарската намеса, за кратко време починала. От мъка по нея завършила живота си и майка му, вдовица от няколко години. От семейството бяха останали само Ристето и по-голямата му сестра Вера, вече омъжена и с деца. И той се беше оженил и имал две дечица. Разказа ми с болка орисията и с тъга се разотидохме. Продължавал да твори и майстори нови продукти в металния цех.

15. Ваканционни дни

Банки ми беше любимо място. Там из поляните беряхме ароматни звънички (горски ягоди). Там единствено се намираше синята тинтява (от рода на жълтата) – клонките и листенцата ѝ са гладки и лъскави, а цветчетата нежно сини, дребни и по много в пазвички. Не говоря за синята горска тинтява – тя се среща често.

Поляните са пълни с различни билки. Сините високи, едри камбанки така запълват пейзажа, като че наистина ще зазвънят. Жълтият кантарион е направо породист. От един стрък китката е така разклонена, че ще запариш няколко пъти чай. Засети ниви с ечемик, други засадени с картофи. Всичко расте, цъфти и зрее. Всичко е така красиво и подредено от майката природа.

Веднъж берях звънички и наблизо прошумоля, изправих се и... преброих осем прасета. Вече се изнизваха в шубраците на близкия рид – потичвайки, строени сякаш едно зад друго по големина. Напред големите, а накрая малките, още светли, нашарени с тъмни черти, равномерно, по дължина.

По-късно разбрах, че са преброили 13 животни. Очевидците с въодушевление разказваха за големия единак, който водел стадото. Гледали са колоритната картина на по-открито място и по-отдалече. Мисля си, ако имаше днешната техника, с едно „щрак” ще запаметиш срещата за поколенията! На слука ни беше!

Така леко ми беше на душата от живота, който кипеше.
През лятото на пункта цареше голямо оживление. Връзка с лесничейството Чехльово беше черен старинен телефон. Завъртиш ли ръчката, се обажда дежурна телефонистка. Звънецът беше толкова мощен, дори да спиш, те събужда, макар да беше в кухнята. При належащи задачи нареждаха по телефона. Понякога идваха помощник лесничей, самият лесничей. Телефонът се ползваше само служебно, обикновено сутрин, но когато горските са по обекти, оставяха на мен да отговарям на позвъняванията и трябваше да обяснявам къде точно са отишли да работят. Работеше се напрегнато, без почивни дни.

Дървеният материал – трупи и дялани греди се извозваше с частни волски коли и каруци. През зимата слагаха спънки на задните дървени колела, обковани със железен табан. Издаваха им се превозни билети.
Вечер преди лягане баща ми редовно записваше в дневника извършеното през деня. Дисциплината беше на високо ниво. Изпращаха ги на курсове, даваха им учебни помагала. Посрещахме и изпращахме ведно със сестричката ми летните ваканции сред природата, до сърцето на легендарната Родопа – под връх Сюткя.

Родата беше голяма: в маминия род – четири сестри и двама братя, в бащиния четирима братя. Всичките имаха по две, а двама и по три дечица. Братовчеди и братовчедки бол! Татко, широко скроен човек – канеше и посрещаше дошлите.

Усърдно се грижеше за изхранването ни. От кравата дояхме чудно маслено мляко. Светла, леко порусовяла, с рога, извити като месечина – красива, и кротка, и млечна. Още невръстна свикнах да я доя. Измивах дояците обилно с кристалната планинска вода, слагах под нея кофата и доях с двете ръце едновременно. Ръчиците бързо се изморяваха, та на почивки пълнех кофата. До 6 литра на дой. Едва отмъквах топлото мляко, което чудно ухаеше. Докато имаше присъствие на човек край нея, кравата не мърдаше – невероятно животно. Като я потупаш по гърба и кажеш „айде Спаске”, тръгваше за паша, вдигнала красивата глава, под припева на пеещия бляскав звънец с нежна каишка на шията ѝ. Всички животни тръгваха след напевния звън. Тя, Спаска, беше водачът на стадото.

Чуден е инстинктът на животинския свят. Веднъж в късна есенна вечер мама чула рева на Спаска, напъвайки с рогата да отвори портата в Чепино, но тя, вече заключена, не се подала. Мама отворила и ахнала, а кравата влязла и стадото след нея. По-късно пристигнал и татко. Успокоил се като видял налягалото по двора стадо. Разказал как мецана ги подгонила, но по мекия път те бягали през глава, отървавайки кожата. Стръвницата останала без курбан. Баща ми поотдъхнал малко и забрал стадото обратно. Колегите чакали горе.

Вкусното краве мляко редовно присъстваше на трапезата ни. Сирехме сирене със сирище, което татко събираше от стомаха на малките теленца-сукалчета. Размивахме от него по малка бучица с позатопленото мляко и изсипваме в големия керамичен гювеч. Леко разбърквахме, покривахме с тепсиения капак. Поставяхме го на широката полица до зиданата кухненска печка, която постоянно гореше. Всички от живеещите и гостуващите на пункта готвеха тук.

Сиренето ставаше жълто и мазно след прецеждането и притискането в дървено сандъче. Обичахме го и прясно, и насолено в малките кръгли каченца от елови дъски с дъги, изработени от баща ми. Майстореше и мътилка с разбиващо колело, което се върти с дръжка на ръка.

Мътилката беше за събрано голямо количество мляко, а за по-малки количества ползвахме чурилото. Трудно занимание при нашата физика, но се налагаше. Мама на полето, татко из гората, а събраното неползвано мляко не чака. Но обичахме да си хапваме прясно масълце, извара, пийвахме мътеница отгоре с топчици масълце. Нали и гостите гощавахме.

В килерчето висеше на ченгела свински бут и сланина от домашното прасе, отгледано в кочина над реката долу. За обяда из участъка баща ми слагаше в еднодневката хляб и парче сланинка с кожичката, обяснявайки ни, че закъснееш ли огладнял, като подъвчеш останалата изрязана кожичка добиваш сила да се прибереш дома.

Случваше се понякога да се върне по-рано, събирахме червеи от торището при яхърите и докато се мръкне улавяше по някоя планинска пъстърва там, където се събираха двете рекички. При улов баща ми хвърляше рибата по тревата край реката и като спре да скача, я прибирах в чантата. Пържехме рибата и се гощавахме всички на голямата кухненска обща маса.

В горския пункт цареше задружен живот като в голямо семейство. Това беше нещо обикновено още от ранното ми детство. Сутрин ни събуждаше едрия шарен петел, който през целия ден къткаше многобройните кокошки край себе си. Носачките снасяха ежедневно – слушайки мъжки шеги, може да повярваш, че носят по две яйца от шарения петел, който непрекъснато ги ухажва. Ние, сменяйки се, ровехме и обръщахме с голямата лопата торището. Наблюдавахме колко чевръсто кокошките скачаха да кълват подалите се червеи. Хранехме прасето с попарено царевично брашно и домашна царевица. От същото хвърляхме и на пернатите, но стривахме и яйчени черупки.

Всички от семейството спяхме в една стая, друга възможност нямаше. Вечер застилахме целия под между двете легла с козиняви халища и бели ленени черги. За завивки ни служеха домашни пухкави валяни одеяла (котета им казвахме). Тъканите дълги вълнени възглавници пълнехме със сено. На детския креват дюшекът беше натъпкан с прясното сено и ухаеше на билки – теменужки, мащерка, кантарион и какво ли не.

Често ни гостуваше и баба ми Ката – мамината майка. Отстъпвахме нашето креватче и всички спяхме на пода, наредени като сардели. Но това не пречеше на смеха и закачките до късно, докато не изпозаспим един след друг от умората и от работа и от игри през летния ден. Татко мълчаливо ни слушаше, макар сутринта да ставаше рано. Той като че ли се наслаждаваше на всичко това. Закален беше. Вършеше всичко със желание за нашето щастливо ваканционно лято.

Сега, обръщайки се назад към детството, се питам – днес във века на компютри и интернет, ще срещнем ли такава самоотверженост?

Гледам малката снимка, която ни направи едно лято предприемача бай Борис. Беше дошла жена му и децата Кръстанка и Гошко, още съвсем малки. Нареди ни на дървеното мостче над реката с парапети, водещо към пивката бистра чешмичка във висок трънак. Изкомандва по военно му високо „мирно!” и щракна кадъра. Братовчед ми Наско, заедно с двете си сестри, наистина е застанал във стойка мирно с опънати надолу ръце, ама е с боси крака. Усмихвам се сама над кадрото от друга епоха. Леля Милана с калеко са също на мостчето. Те скоро се жениха и решили да карат медения месец при нас, при майка си – нашата баба Ката, която ни готвеше вкусни гозби.

И се чудя и се мая и сега как ни побираше чистата белосана стая толкова свят. Но единия прозорец над нас изцяло отваряхме, та дишахме упойващия въздух, завити поотделно по семейства. Младостта, както се казва си е младост – неповторима. Сутринта ни чакаше и работа и нови приключения. Не липсваха и музикални изпълнения понякога, при по-особени случаи. Баща ми вземаше саморъчно изработена тамбура, и запяваше, акомпанирайки си е тамбурата:
„Тънки свирки свирят долу под селото мамо,
моми хоро играт в зелено ливаде...”

Друг път свиреше тихи напевни мелодии на двугласния кавал, също негово произведение. А вземеше ли чудната хармоничка, засвирваше
„Боряно Борянке, сал ти ли си мома.
Сал ти ли си мома, сал ти ли знайш да пееш.
Гласът ти се чуе чак до наш'та нива,
чак до наш'та нива, чак до наш'та слива.
Сърпа си оставям тебе да послушам, коя песен пееш
коя песен пееш, нея да засвиря, нея да запея”.

И в топлите лунни вечери изскачахме през отворения прозорец на двора и на месечинка захващахме пъргавото хоро, което винаги съм играла с наслада. Татко учеше и нас да свирим на хармоничката. А хората и песните нямаха край: пайдушкото „Тук-там, тук-там кисело мляко...“, „Оплела ми мама шарени чорапки...”, „Ти лудо Гьоре дос” и много, много други – на поясок, през рамо и т.н. Весело!

Винаги нови игри и забавления запълваха дните, дори и по тъмно. С преливаща от щастие душа живеех детството си.

Средствата бяха оскъдни за облекло. За Великден мама купуваше черни гуменки (каучукови). Играехме, скачахме с дървени налъмки, и по двора винаги с тях, за да запазим каучуковите гуменички по-нови за училище. Баща ми правеше красиви цървулки от обработена телешка кожа. Ремъците им навиваше с чук за да са по-хубави и гъвкави. Аз най-напред се научих да плета с мерак шарени, високи като полуботушки терлици от нови вълнени прежди за цьрвулките – опасани с ремъците те чудно си пасваха. Много им се радвах. С лекота се ходеше с тях и в гората, а и по ливадите на Брези, когато сушехме сено за Спаска.

Обувах ги и по ливадата с овощни дървета в Ленища, когато ходехме да косим сено и отава. Катерех се и да бера плодове – летни и зимни ябълки и круши, старинни, здрави и чисти сортове, издържащи до пролет. Златна пармена, скриненка, червена калавила, станимашка айвания, попски круши, касалски ябълки, но най-харесваната по вкус и аромат беше лимонката – златисто жълта. Нея беряхме само за свои нужди. От другите сортове, при добра реколта, сме товарили самостоятелно и по цял вагон за износ. Ябълковите дървета заедно с летните сортове бяха 75 бройки.

Летните ябълки и круши бяха редки и нетрайни сортове. Беряхме само за консумация, но на мама ѝ беше жал да гледа как сладките плодове падат нахалос. Настояваше да ги бера и разнасям в голямата бохча по роднини и приятели. Съгласявах се, като ги виждах с какво доволство поемаха пратените от мама лицелии плодове. Пак ходехме до градината, още и още да берем и подаряваме. Милата ми майчица гледаше само да не забрави някой. Хамалуваше, но удовлетворението, че е подала, я караше да сияе.

По-късно, когато чакахме поземлената комисия в Калище да върне имотите, а дърветата бяха почти изсечени, между другото беседвайки със собствениците за липсващи вече овощия в този чуден Родопски рай. Виктория, съпруга на бай Насе Ищев, припомни, че и те са опитвали от нашите летни сортове, когато са напоявали своята близка ливада. Голямата вада минаваше по цялата дължина на междата, където бяха посадени. Вечерта разказвах на мама. Тя се зарадва от милия спомен за плодовете, които раздаваше, а не продаваше.

Навява ме мисълта, че ако трябва да изживея детството си отново при същите условия, пак не бих се отказала. С цървулките бих продължила, макар че камъчетата по пътя набиваха краката.

По пътя към Телидере с каруцата на Бай Борчо

Бай Борчо Чорбов беше от заможно семейство с къща на площада в село Лъжене. Баща му дядо Георги и майка му баба Кръстана – Чорбови, бяха приятни, благородни по душа хора. Дядо Георги, запознавайки се, започваше с майтапи. Ето на кого прилича и синът му. За него не съществуваха ядове и несгоди. Общуваше любезно с всички. Баба Кръстана веднага посрещаше в подредената в битов стил одая, поднасяйки почерпки. Така ме посрещнаха, когато татко ме представи за свръзка – пращаха по мен лакомства за внуците си на пункта на Тели дере.

Те имаха и по-голяма дъщеря, омъжена в София у Илинчеви и с голяма челяд, където гостувах веднъж. Още бях крайна срамежливо момиче, облечено в селски дрешки. От няколко цвята памучни прежди – черно, бяло и синьо, мама тъчеше различни десени: рае, каре, прескачано и едноцветно. От тях ни шиеше горни и долни дрешки на бабината ръчна шевна машина „Сингер”. Доволна бях от сътвореното от нейните ръце. Но когато се движех сред гражданчета с фини роклички, се страхувах да не би да изглеждам смешно, още повече поради вниманието, с което ме обграждаха. Почервенявах от смущение, учудвайки се какво поражда интереса им към мен.

Кака Ленче, съпругата на бате Борчо, беше много мила и дружелюбна с малки и големи. Често правеше курабийки. Печеше ги във фурната на кухненската печка и черпеше всички. Дечицата ѝ Кръстанка и Гошко растяха и палуваха на воля. Навярно са били доволни, харесвало им е на пункта, далеч от домашния уют. По-късно, при случайни срещи, се радваха да ме видят и на въпроса ми дали ме помнят, отговаряха положително, смеейки се.

На гости на кака Ленче идваше най-малката ѝ сестра – Севда (тя имаше три сестри и трима братя). Гостенката – руса красавица, висока, стройна като топола, стъпваше плавно, да ти е драго да я гледаш, а и гласът ѝ беше напевен. Обичах да я наблюдавам и да я слушам.

Вечер, обикновено след вечеря, сядахме отвън на дървените пейки, заобикалящи големия ограден балкон. За отмора, за раздумка… и бате Борчо подканяше за песни. Севда запяваше. Силният мощен глас ехтеше в горската тишина! Всичко стихваше, освен бълбукането на реката долу.
„Живял е нявга крал със своята кралица.
Забравил шута ранга свой, влюбил се в своята кралица”.

Картината на песента оживяваше в тъмнината, газените лампи светеха само по стаите. Нейните песни чувах за пръв път. Тя пееше за нас тогава от сърце. С умиление пазя спомена за русата снажна красавица от чудните вечери под свещения Родопски връх.

Ваканционните летни дни започваха сутрин рано. Задължения имаше достатъчно и ние, макар недорасли, спазвахме това правило. Лятото не ни стигаше. Бързахме. Помагахме каквото можем и след сутрешната закуска в кухнята, излизахме задружно на тревистия двор, ограден с висока тараба, за да играем на какво ли не.

Една сутрин, бяхме вече на двора, а баща ми с еднодневката през рамо, клупа за измерване на материали и чукчето за маркиране, забърза надолу. На въпроса ми къде отива отговори „на долния склад”. Там наблизо над пътя по склона, залесен преди 2-3 години с борчета, беше осеяно с ароматни горски звънички. Попитах орляка от „комуната” ще тръгнат ли с мен, но явно още мързелуваха, та отказаха.

Аз взех малко цинково канче и затичах да настигна татко. На ската чакаха превозвачи със запрегнат още добитък и аз продължих нагоре. Слънцето вече напичаше и зрелите алени звънички разнасяха аромата си. Берях между тревата, похапвах си с удоволствие, но пусках и в чашката. Изкачвах се все по-нагоре.

Така бях улисана в беритбата, когато наведена, неочаквано над главата ми засъска зловещо голяма зелена змия с бяла кръколица отгоре и с показан осил на езика. Тя се беше издигнала на опашката си над тревата и като че летеше към мен с набъбнали страшни очи. Изпищях неистово и се спуснах презглава надолу. Страхът ме беше сковал, цялата треперех от уплах. Слязох на пътя, продължавайки да тичам до склада. Там всички ме гледаха озадачено.

Поясних на пресекулки на татко за мястото и той отиде да я търси. Та ние ходехме по склона неведнъж. Ако сега бяха дошли и по-малките, какво ли можеше да се случи? Добре стана, че не се отзоваха на поканата ми. Баща ми не я намери. Каза да не ходим вече там. Аз продължавах да стискам канчето с ръка изправено, в което не беше останало нищо, но още ухаеше.

Омърлушена от преживяното, бавно се прибрах при другарчетата. Разказах им за срещата с пъстрата змия, любителка на горските ягодки и за строгата забрана да ходим там. Този случай ме научи за бъда внимателна. Оглеждам се къде стъпвам, ослушвам се, особено когато сама обикалям любимата природа.

14. Вълча кожа

Вечерта и баща ми слезе от пункта на Мечкина река за празника Бабинден. В раницата беше натъпкал вълча кожа – полуобработена. Разказа как късно есента пастири се оплакали от вълк единак – давел и отмъквал овце от стадата. Лесничейството организирало хайка из района. Вълкът попаднал на поста на татко. Застанал на пътеката в замръзнала поза като пън. Нагъл, готов за скок, но насочената бойна пушка гръмнала и той се проснал на земята.

Татко го разказа като обикновен случай. Това не беше първата му среща със зверове. Горе беше развъдник на животинския свят. Освен вълци, мечки, диви прасета и лисици, имаше елени, сърни, зайци. А птиците? Божествените Родопи са раят за тях: орли, ястреби диви гълъби, сойки, кълвачи, орешарчета и много други, а за глухаря с думи не може се опише песента му в среднощна тишина между 3:30 и 4 часа, когато пее за тетерката. Дивна е хубостта на родопската природа, стига да умее човек да я гледа и да ѝ се наслаждава.

Имах задължение да предам кожата на вълка на момци от околните села. Изпълних поръчението и вече бях забравила, когато след месеци я върнаха обратно, придружени от куп деца. От вълчата кожа майсторски бяха направили „жив вълк”, натъпкан със слама. Глава, крака всичко си беше на място. А през тялото и устата бяха наврели дълъг прът. Двама мъже, хванали от двете страни пръта, носеха вълка. Наистина колоритна картина.

Толкова голям и страшен изглеждаше с настръхналата сива козина, рунтавата опашка и острите зъби. Децата шумно коментираха, та на двора излезе и чичо от ковачницата, придружен от клиенти – стана като панаир. Младежите се кланяха благодарейки. Разказваха как са влизали от къща в къща с вълка из околните села и там ги дарявали от сърце, нали всеки отглеждаше животни. Много бяха доволни и благодарни, че с убитото животно си напълнили домовете с храна.

Оставиха препарирания вълк горе на таванчето, за да не се плашат козите ни като се върнат от паша. Започнаха да идват дечурлига от цяло Чепино, научили за звяра. С какъв само интерес го разглеждаха и разказваха какви ли не истории. Наблюдавах ги с удоволствие. Пипаха уши, крака, опашка, а най-вече острите зъби, измисляйки фантастични страхотии. Интересно беше не само за децата. В лесничейството имаше горски от Ракитово, който споделил, че за „оживелия вълк” се разказвало по кръчми и сборове по селата наоколо.

Срещала се бях неведнъж с някои екземпляри от зоологическото богатство на родните Родопи. Веднъж баща ми с еднодневката през рамо тръгваше да обиколи залесен участък. Наблизо имало пастири със стада овце и извършвали нарушение – животните влизали сред новите насаждения.

От поканените никой друг освен мен не изяви желание за туризъм. Денят беше слънчев, само лек ветрец полюшваше високата гъста трева нагоре към билото, където седнахме да починем и да похапнем. Наоколо младите фиданки се извисяваха над тревата и ни позакриваха. Предупредена бях да наблюдавам близката пътека към дълбокия дол насреща тихо и безшумно.

Похапвах, вторачила поглед, и. . . ето и наградата! Срещу нас подскачаше спокойно сръндак, вдигнал красивата си глава, украсена с изящни остри рога и големи тъмни очи. Дълго го гледах захласнато. Младото пъргаво тяло с малка опашка премина надолу, сливайки се с околния цвят на природата. Водопоят на кайначато не бе обезпокоен от нищо. Завърнах се така щастлива от неповторимия излет.

Щастие е да бъдеш сред свещените Родопи. През лятото на Телидере (Мечкина река) цареше винаги голямо оживление. Частен предприемач наемаше участъци от гората. Довеждаше девойки и младежи, ученици от гимназията и други. Работеха по залесяване, прочистване на млади насаждения и в разсадника на пункта.

Условията им за живеене бяха тежки. Девойките си постилаха за спане на пода в кухнята, а младежите – на сеното в двете плевни над яхърите. Хранеха се със сухоежбина, донесена от къщи. След работа вечер палеха огън край реката. Пържеха, печаха пиперки, картофи, сланина, варяха си и боб за другия ден. Край огъня се чуваше весела глъчка, присъща на младостта, и се носеше вкусна миризма.

Една ранна утрин баща ми трябваше да заведе групата да залесява нов участък. И аз го придружих. Смях и закачки кънтяха из пътя. Но когато се заизкачвахме по стръмнината, за мене стана непосилно да вървя редом. Не можеха да изчакват, закъсняваха. Тогава бай Борис Чорбов ми отстъпи собствения си кон. Но... не можех да стигна стремената на седлото. Смехът на младите работници се засили и конят се поизплаши. Татко бавно го поведе, като го успокояваше.

Държах се за гривата му наведена. Малко си ме беше страх, но не се издавах. Погледите на младежите, вперени с любопитство как ще реагирам, но без да вдигат врява вече. Баща ми ми подаде в ръце синджира за юздата и бързо тръгна напред. Пенчо вече спокойно го следваше. Групата поизостана по стръмнината. Опасността беше преминала. Насладата от ездата ме обземаше, макар и в не най-добрата форма, но бързо свърши. Обектът беше пред нас.

Скочих по неволя от Пенчо и го погалих. Разделях се засега с него, за да изпълня една мечта – покоряване на връх Сютка. Поотпочинала на гърба на арабското конче, се стремях да вървя успоредно с татко. Преминали бяхме Капакли бунар и навлизахме в гъстата млада елова гора нагоре.

Изведнъж задуха севернякът, гъсти облаци се надвесиха, буквално ни обгърнаха. Затрещя, засвятка и бликна пороен дъжд. Съвсем притъмня. Святкаше и трещеше направо в главата ми! Настана ад!
„О... Боже, спри, недей! Живота ни пожали!”

Мокри до кости, припълзяхме в дребния елшак по-нагоре, търсейки защита. Затихнали пред природната стихия, очаквахме по-скорошния ѝ край. А тя продължи надолу към обширните поляни на Банки. Очните ябълки ме заболяха от ослепителните светкавици, ушите заглъхнаха от гръмотевиците. Не помагаше, че мижах непрекъснато.

През това време баща ми видял, че долу в ливадите паднал гръм, където имало пастири със стада овце. Не търпеше отлагане. Налагаше се да бързаме, за да не замръкнем. Движехме се по стръмнината без път по висока мокра трева, но подтичвах тихомълком. Долу наистина беше паднал гръм. Дългогодишният разперен бор лежеше потрошен сред ливадата, а под него бяха натръшкани над 50 броя овце.

Настръхнах цяла от печалната картина пред мен, където се беше разразила силата на природната стихия. Пастирът разказа как прибрал стадото да пладнува на сянка под дървото, а той седнал да обядва при колегата си под друго по-малко дърво. Там лежали шилетата. Късмет! Спасило го Провидението!

И двамата едва говореха. Бяха много изплашени. Страхува се и от търговеца Миньо от Чепино, при който се цанили за лятото. Опитали да одерат една овца, но месото било почерняло и я оставили. Баща ми ги успокои, доколкото можеше, като обеща вечерта да слезе и обади на Миньо лично какво се случи този ден, нали беше свидетел!
А търговецът, какъвто си беше находчив, направи саздърма от посинялото месо и спаси част от загубата.

13. Бабинден

Ежедневието пак ме погълна. От година на година преподаваният материал ставаше все по-интересен. Бяхме изкласили вече по-нагоре. Оживлението растеше. Идваше Коледна ваканция, а накрая и Бабинден. Завалял беше и дълбок сняг, както казваше дядо, до поясоко. Януарските студове бяха сковали всичко. По стрехите на ниските схлупени къщурки висяха къси и дълги ледени висулки. А ние, децата, току гледахме скришом от възрастните да оттрошим някой „караконджур” и да си посмучем (както сега сладолед).

Зимните празници се изтърколиха и дойде Бабиден. Още не се беше просъмнало добре, а дядо и чичо вече изринваха снега от двора. Баба напрегнато подготвяше необходимото. Бабувала беше на четири внучки, но сега беше ред на петото, и то момче, носещо името Лазар, на дядо Ланко.

Бабинче в цедилката на баба             Снимка: Поглед.инфо

Помагаха и трите снахи на баба Мария, а тя задяна в пъстрата вълнена цедилка внука си, затъкна се с китка здравец и забра (заведе) снахата си, майчицата, още сутринта да полеят на баба Маруша акушерката и да я дарят. Тя от своя страна, радостна, че са я потачили, подаряваше на бабабинчетата си дрешки, ризки, чорапки, гащенца. Ако не ѝ достигнат подаръците, даваше по некой лев, и сладкодумно наричаше, наричаше. Беше наистина сладкодумна. Не подминаваше човек, макар млади или деца, без да каже нещо бодро и весело.

Дето се казва, още незавърнали се с бабинчето от поливката, баба и нана Шана застанаха в двора под голямата стара круша, извисила се високо над къщата, накичена от снега. Лете край нея чакахме с часове като узрее плода да падне някой узрял караманец (круша). Бяха толкова високо, та никой с нищо не можеше да ги достигне. Тук ни беше любимото място.

Сега под падащите снежинки от високо огъналите се клони, изведнъж се изсипаха свирджии сьс зурни и тъпани. Съпровождаха ги празнично облечени мъже с весели викове. Чули зурните, двора напълниха жени и деца от махалата. Изви се весело хоро край караманеца. Захласнато гледах как дядо подаваше бакърен котел с червено вино на играещите хоро мъже, та не разбрах веднага защо смъкнаха от чардака шарена черга.

В студения зимен ден се носеше пара от запъхтените играчи. Дядовото вино здраво загряваше. Свирачите дигнаха зурните и ги надуха още по-мощно. Хорото спря и всички наобиколиха постланата на земята черга, а двама яки мъже някак неусетно сграбчиха баба и я поставиха да легне върху нея. Заподмятаха я нагоре, стискайки здраво краищата на чергата, сред викове, смях и силния писък на зурните.

Сърчицето ми се свиваше, като гледах колко нависоко я подхвърляха. Страхувах се да не я изтърват. Въпросът им беше ще даде ли солено ребро за мезе. А тя, поокопитила се, даде съгласие. Пуснаха баба. Обещаното си е обещано. Залитайки от подмятането, тя отиде да извади от сланиневата каца ребрата. Пекна ги в горящата жар от фурната, където се приготвяше вече запечатаното гърне с капама за голямата челяд. Раздаде на гостите навън изпечените, побелели от сол ребра. Котелът с вино преминаваше наново от ръка на ръка, докато свърши мезето.

Всеки наричаше добри думи за бъдещето на бабинчето. Зурните продължаваха да извиват глас. Тъпанът думкаше до спукване. Около крушата пак обиколи кръшно хоро. Студът щипеше, но от играчите продължаваше да се носи пара от запойката. Хорото е за здраве. Дядо Ланко поведе хорото заедно с баба Мария, поиграха, пообиколиха и постепенно с хоро всички се изнизаха навън. За да се повтори същото във всяка къща, където се е родил нов човек през изминалата година.

Портата се затвори след гостите. Внучките наобиколихме баба. Разбрала за тревогата ни, тя ни прегърна и заведе при виновника за странното тържество, който навярно поизмръзнал от разнасянето, беше надал писък до небето. Но и баба знае как се усмиряват момченцата. В крайчеца на забрадката си слагаше средица хляб, завързваше и го топваше в паничка с вино. Бабинчето го смучеше като биберон и заспиваше. А ние весели, засмени очаквахме голямата гощавка.

12. При директора

В клас момчетата често лудуваха. Привикваха ги в дирекцията на Иван Дивизиев, намаляваха им поведението. Но не щеш ли, един ден преди междучасие, както обикновено се случваше, училищния прислужник Лука Ихтимански извика на вратата:
„Мария Янчева да се яви при директора!”

Съкласниците ми впериха учудени погледи, а моя милост, почервеняла от срам, с наведена глава, неосъзнавайки какво съм сбъркала, излязох и оставих вратата отворена.

Боязливо почуках и... онемях. Много уважаваният от мен директор Иван Дивизиев, приветливо усмихвайки се, ми подаде новата си книга и каза: подарявам ти я! С треперещи ръце, благодарна и вече щастлива, приех подаръка. Запомнила го бях винаги сериозен, а сега го виждах в друга светлина. Недоумявах само какъв е поводът да получа този скъп за мене подарък.

А в класната стая съучениците ми шумно разговаряха. Седнах на мястото си и спокойно погледнах книгата – беше „Из Европа”, на корицата имаше с мотор с кош, с който Иван Дивизиев и двамата му приятели обиколили континента – посетените градове бяха отбелязани със стрелка.

11. За въшките и хората

В селската амбулатория работеше фелдшера Гошо Дебелушин, дясната ръка на доктора при тежки случаи – шиниране, гипсиране, превръзки и особено при обезвъшаване с подвижната парната машина. Спомням си каква гюрултия ставаше в циганската махала, която навремето беше в средорека (нещо като остров между два ръкава на реката). Събличаха им дрехите и заедно със завивките ги пускаха в парната машина. Тия дребни паразити бяха голям бич за народа.

Чичо ми Митре имаше ковачница откъм улицата. Помагаше му Лесето, циганче от българските, християнин. Беше добродушен, усмихнат млад човек, винаги начернен от дървените въглища, с които подържеше духалото. Чукаше с големия чук нажежените до червено сечива, от които наоколо пръскаха горящи искри. Вътре влизаха различни клиенти за поправка повредения си инвентар. Ежедневно тук присъстваше Илчо – първородния син на учителката г-жа Дурева. С чичо двамата така си допадаха, шегуваха се с Лесето, с клиентите и за какво ли не.
Освен че носеше на шега и сам подхвърляше шеги, Лесето беше и добър гайдарджия. Не забравяше по празници, надул гайдата, да заобиколи и нашата махала за поздрав.

Невъзможно е да не се замисли човек откъде идваше тази одухотвореност сред пушека на въглища, пламтящи в огнището, червените железа, удряни с чука и пръскащи горящи искри. Ковачницата беше по-ниско от улицата и малката врата не помагаше много за проветряване на топлия задимен въздух.

Нана ми Магда се страхуваше да не се пренесат въшки от ковачницата вкъщи, сутрин изресваше косата на братовчедка ми Лена с гъст рогов гребен, потопен в газ за осветление. След това сплиташе дългата ѝ коса на плитки.

У дома майка ми беше по-спокойна. Тя разресваше дългата и много гъста коса на сестра ми, правеше щателна проверка за гниди, но всичко беше чисто. Пазехме се къде сядаме и къде се опираме. Но при една беседа за хигиената учителката Масларова между другото каза, че една въшка за един ден може да пропълзи 3 км, което ме накара да съм още по-внимателна.

10. Първият аероплан в Чепино

Самостоятелността ми стана привичка. Продължавах с желание към училищния храм и педантично изпълнявах всичко, което се очакваше от мен.

Един ден, бях вече в прогимназиален клас, в учебни стаи на втория етаж, в края на учебното време, внезапно с голямо гърмене прелетя малък спортен самолет на височината на прозорците на класната ни стая. Пилотът така отчаяно махаше с ръка, вперил поглед към нас, скупчени зад прозорците толкова близо до него. По устата му се виждаше, че говори нещо напрегнато, но от силния рев на аероплана нищо не се чуваше. Самолетът направи завой към езерото Клептуза. Чу се силният трясък на машината и всичко заглъхна. Разбра се, че се е случило нещо лошо. Всички през глава тичахме към местопроизшествието високо над Клептузското дере.

Намерението му било да се приземи в езерото, за да избегне удара, но не успял да се спусне и при вземането на завоя при същата височина на летене неуправляемата машина се забила в стръмнината с големи камънаци. При удара аеропланът се пропукал по средата. Летецът в откритата кабинка останал откъм баира, а задната част с опашката провиснала надолу над дерето. На местопроизшествието заварихме вече много хора, но имаше забрана да се ходи горе.
Пилотът беше жив, само потрошен, и получил веднага първа помощ от д-р Дошкинов, бе вдигнат за болницата.

Това беше толкова тежък случай с добър край. В селото ни и в околността дълго се говореше за аероплана с български трикольор за пръв път преминал през Чепино да търси спасение в езерото Клептуза, но с Божия помощ го получи от д-р Дошкинов.

След няколко години, при посещение на доктора у дома, го попитах за пилота. Той ми разказа, че с мотора и чанта с медикаменти тъкмо се връщал от района, когато над площада прелетял ниско повреденият самолет и той видял отчаяното ръкомахане на пилота. Разбирайки тревожното положение, веднага продължил с мотора за Клептуза да окаже спасителна помощ мигновено, преди да стане прекалено късно. Оздравял напълно, пилотът идвал да се срещне с него и лично да му благодари.

9. Корбатките и техните предсказания

Веднъж, връщайки се от школото, заварих мама да брои парите, съхранявани в чекмеджето на кухненския шкаф долу в кухнята. Усмихна се загадъчно, казвайки:
„Ванга позна, че са точно 1500 лева!“

Заразправя, че нана Шана я извикала, за да ѝ гледа Ванга. Впечатлило я, че била млада – бяла и красива! Дошли със сестра ѝ Любка да прави лековити минерални бани в Чепино. Мама пак повтори, че Ванга е познала. Но като разбра липсата на интерес у мене, замълча.

Из селото често плъзваха „корбатки“ да врачуват и случайно веднъж чух как една от тях високо нареждаше на нана Шана, че ѝ е направена магия и трябва да намери черна кокошка, утре да им я даде да я заколят и да я изхвърлят в един шипок (бяха две жени), за да развалят магията и всичко ще тръгне по мед и масло. Нана ми нямаше кокошки, но обиколила из селото и купила една, скъпо и прескъпо. Занесла я, както се разбрали, и заживя спокойна!

Преди това кака Янка, снахата на кумата ни изплака, че влезли при нея корбатките да врачуват, видели пълния с овце двор, видели, че едва се клати от пълнота, че краката не я държат. Закукал часовникът на стената и те я изпратили да донесе голяма бучка сирене, та на бялото да гледат. Тя слязла долу в избата, понесла голямо парче за лек да помогне, след нея саламурата оставила следа догоре. И какво да види – вратата зее отворена, корбатките никакви ги няма, а кукувичката никога повече не ще закука!

Излязла по чаршията да гледа, белким някъде ги види, но не би. Горко заплакала! Чудом се чуди тя, какво ще каже на мъжа си Бай Петре, като голямата къща слушаше куку, донесено от Унгария по пътищата на войната. Дойде при съименницата си мама – да се изплаче, но кой ли ще ѝ помогне?

А у тета Чонка заварих Минка Станудина. Дружки големи бяха. Тя обичаше много и мен, никъде не ме подминаваше. Беше дошла при тетка ми да и даде назаем квас, та хлебец да замеси. Тя беше много духовита. Всичко на майтап обръщаше, яд и злоба към никого не таеше. Заразправя как млада и стара корбатки, сигурно майка с щерка, влезли, когато отваряла фурната на кухненската печка, а погачата била вече позачервена. Затворила фурната още малко да я почака.

Всичко видели влезлите, а и това, че тя малко понакуцваше, също и нанизаните червени чушки за чукане на лют пипер за готвене. Артистични, веднага съчиняват пиесата. Искат да ѝ помогнат за старата болка, но с лют пипер да баят и го пристегнат, болката от загряването ще мине. Тръгнала нана Минка, куцукайки по стълбите нагоре за пипера. А те... извадили тепсията, яко пареща, увили я с дебелия вълнен пищимал, сложили в голямата шарена торба (с която всичко носят през рамо) и безследно изчезнали. А нана Минка се смееше: надхитрили я – та кой ще я излекува, кракът е така по рождение...
„Пустите му баячки, как ме оплетоха. Халал да им е лебеца, кучето ни олигави кваса! Сега друг ще омеся, здраве да има!“

След поразиите на ляво и дясно корбатките изчезнаха бързо от хоризонта. Останаха само калайджиите на бакъри. Това беше причината да не попитам майчицата си какво друго е казала... Ванга! Тогава вярвах в науката, макар че изучавахме вероучение.

8. Xубаба... Xудада... Мерсерони! Бащите... Дедите... Майките!

8.1 Къщата и баба Мария

Заедно с училището, сезоните също променяха начинът на живот в семейството ми.. Като прибереше берекета, мама, заедно със сестричката ми, отиваха при татко на горския пункт „Телидере“, отстоящ на около трийсетина километра, докато започне кърската работа напролет. Напусках малката ни къща във вътрешния двор и се премествах в старата дядова къща, където живееха баба, дядо и двама от синовете им, единият със семейството си.

Стаята на чичо Ване, най-малкият брат на баща ми, още ерген, беше белосана с вар, изчистена. Дървеното ми одърче се премстваше там, подготвено с напълнен дюшек от бобениче, а възглавницата с прясно сено и черги от чеиза на мама, грижовно подготвено от ръцете ѝ. Баба и чичо вечер си застилаха на пода по едно шарено халище в различни ъгли на стаята. Дядо оставаше долу в голямата стая с оджака на широкия одър сам.

Осветлението беше газената лампа, а като се счупи лампеното стъкло, се минаваше на запалена боринка при отворена вратичка на печката. Понякога вечер баба ходеше на седенки за попрелки, разчесване на вълна и други. Водеше ме винаги с нея. А там слушах какви ли не разкази от ежедневието на бабините дружки, продължаващи сръчно да работят и с ръце. Спомням си една попрелка с бяла като сняг вълна у нана Ленка Бояджиева в голямото помещение на магазина с какви ли не стоки. Домакинята довери, че преждата е за аши на младата невеста Яна и сина ѝ Костадин за строящата се нова къща.

През дюкяна Крумчо, най-малкото чедо на нана Ленка, изненадан от многолюдното женско присъствие, тихомълком се прибра вкъщи. Майка му Домакинята излезе с него и не след дълго донесе голяма бакърена тепсия, пълна с ошав от сушени сливи, ябълки и круши, постави я на стол и подкани всички. След споделените сладки приказки и ошав се хапваше сладко, а в късните той часове прогонваше и налегналата дрямка. Та нали целият ден е преминал в къртовския труд на селската жена да нахрани децата, внуци, добитък и какво ли не още. 

Истина е, че неволята учи. Свикнах на среднощните прибирания, нали бях с моята обична баба, а и нямах друг избор. Сутрин пак ставах рано.

Нана Мария, както наричаха баба, помагаше не само за израждане на домашните животни, а и на доверящите ѝ се хора. В малко калайдисано тиганче старателно бъркаше мехлеми, якии (пластири). Изсипваше балсамите върху домашно тъкано ленено платно и поставяше на болното място. Много жени идваха да им „завива пъпа“. Слагаше ги да легнат, завъртваше се не знам колко пъти на едната страна около тях, после обратно и накрая поставяше върху пъпа миниатюрно, фино изработено керамично гърненце със запалени боринки, набодени върху коричка домашен хляб (нещо като вендуза).

Търсеха я често и за животни, които се отглеждаха в почти всеки двор. А тя раздаваше знания и способности безрезервно, получени от майка ѝ, моята пра-баба Султана Игнатова от Банско. Всичко правеше с подръчни материали – даром. Никого не връщаше – закон беше за нея. Гадаела и сънища много сполучливо и затова я търсели за откопаване по нивите – докато работят да им разтълкува сънуваното. Но това не е ставало в мое присъствие. Научих го впоследствие от очевидка, която отбеляза, че се надпреварвали да я канят. Тя обаче не обичаше празните приказки и никога не ми е говорила за това.

А дядо ми, стълбът на голямото домочадие – Лазар Тодоров Янчовичин от Банско, беше от друго тесто замесен. Роден на 13 октомври 1878 г. – освободителната година, но не и за родния му край. Зарязал наследените от баща си имот, стадата добитък и в Христова възраст, на 34 години, заедно с четиримата сина и малката щерчица Янка в цедилката на баба, презнощ пристигнали в Чепино Баня на връх Гергьовден 1912 г. И станалият по-късно известен активист земеделец продължил къртовския труд от нулата в Родопската планина, надалеч от родния горд Пирин със сините кристални езера и Байкушевата мура. Тъгува сърцето, но работата напира, докато новото поколение един подир друг не поемат част от нея.

Щастлив беше да дочака и внуци на помощ. За сушене на сено и отава винаги помагахме двете с Лена. С каруцата на черния Рапчо обикаляхме по Заврат, по Печковец, където река Мътница често заливаше ниви и ливади с тлак. Трудно се изсушаваше затлачено сено или отава. Дядо само косеше, а с дървените големи вили и гребла работехме ние, третото поколение.

А дядо Ланко знаеше как да ни поощрява. До ливадите в по-високото винаги имаше засадени царевица или картофи. От наносите на реката те избуяваха по-рано. Над нас беше рида Бусак. Дядо ми събираше сухи клони и на разпаления огън печеше царевица – свежа, с млечни зърна, а в разжарения огън сред пепелта заравяше от новите картофи. С наслада си похапваме подадените кочани, увити със зелената царевична шума от кубака, още топли, захарни. Не отказвахме и печените пръхки картофки. Който не е опитвал такива „печенки“, едва ли може да разбере удоволствието!

Буйната все още Мътница бълбукаше край запречилите я клони, а тополите и боровете от гората разхлаждаха с удължените си сенки горещия летен ден. Дядо се намяташе с антерията (вълнена връхна дреха), и полягваше да си почине. Рапчо не преставаше да пасе израслата голяма трева по междите, а ние с Лена продължавахме с нови сили докато се изсуши сеното. Коситбата напираше и по другите ливади. На Абланица в една закътана падинка, където лежаха и овце, ливадата бе цялата с много гъста детелина. Трудно се косеше но и за сушенето не беше лесно, трудно се разбиваха откосите, не стигаше пространство. А нагоре в стръмнината пътят беше тесен и стръмен с много завои и се ходеше само с преднището на каруцата – пеша за нас. Въртележката беше голяма, докато приберем „десерта“ на домашните животинки.

През ваканцията не само ние, но по-малките, що-годе можещи да се справят, начело с дядо се включвахме и в обработката на тютюн. Още в зори баба и майките ни тръгваха да берат първа, втора и трета ръка на тютюневите листа. Изсипваха ги на дъсчения под в долната голяма стая, за да не се запарват, и продължаваха другата сезонна работа по полето. Щафетата по низането и калъпенето поемахме ние под надзора на дядо. Деликатност и търпение бяха необходими, за да опазиш цели и опънати капризните листа, които наслояваха младежките пръсти с лепкав катран, а дядо Ланко ни подканяше: 

„Работете децо, ке ви купа гривнички, ако търговецо вземе тютюна 1-во качество!“

Това свое обещание той никога не изпълни! А ние, приключили спешната работа, като пияни залитахме, докато излезем навън на двора. А работата имаше много още продължения: низането на низите, нареждането им на дълги пръти, които изнасяхме на голямата тераса. Докато се суши пък пазехме от дъжд „ценната стока“ да не капне и капка по нея. Тичайки прибирахме прътите под сайвантчето. Не съществуваха още найлоните. Последната обработка (сухото калъпене) за търговията извършваха вече възрастните. Сигурно беше, че годината е била доходна, та продължиха и със следващи реколти. Нивите бяха на Попин камък, на запад между селата Чепино и Лъджене. Сега тук се строят хотели, еднофамилни къщи.

Мислите за баба Мария, „гадателката на сънища“, ме преследват и сега. Как ли би разтълкувала сегашните ми сънища? „Хубаба... худада... мерсерони“ – насън ми се каза какво значи но... на какъв език е, мила бабо? Дали някога ще го узная? И съществувал ли е наистина трикорабния храм, който видях на мястото на нивата в съня си? А свещена ли е била водата в издълбаните в околните скали „панички“, на които е кръстена и местността? И занапред колко ли още неразгадани сънища ще има?

8.2 Дядо Ланко и неговия живот с баба

Дядо беше различен. При него не стихваха разказите за бурната му младост в Банско. Редеше бавно и картинно събития и премеждия от миналото. Баба ни щадеше да не слушаме опасностите, грозели ги в миналото, но в нейно отсъствие разказът се подновяваше и миналото оживяваше.

Робството – кой не е слушал за него? 

Без насъщния за къде с вече рояк дребни дечица? А той трудно се изкарвал – на полето, при стадата в планината, а там и черен катран да се приготви. С напълнени от катран кози мехове, през тъмни непрогледни нощи тръгвал керван с натоварени мулета – верни другари. За Беломорска Тракия, напряко през опасно виещи се над пропасти пътеки, хванати за опашката на умното и сигурно муле, закриляни само от хайдушкия Пирин. Осторожно, стъпка по стъпка, безгласно, докато слязат в равнината. Там скрито уреждали обмена на катран за мехове зехтин и маслини и пак по обратния опасен път.

Баба също не спяла. Изпеченият домашен хляб, ведно със сухоежбина, товарела също мулета, оставяла дечурлигата на майчицата си да ги закриля. Яхвала мулето и потегляла нагоре по Пирина при стадата да носи храна на чобаните и да вземе мляко и месо за децата. Трудно било за младата красива българка със сиво-сини очи и светла къдрава коса (както реди приказките си дядо), че я харесал „шиветата и под поясоко“ (дълги плитки под пояса).

След загубата на бащи и майки, викайки Неволята, се упътили към свободата. Тук, в приказните Родопи сред спасената челяд, внуци и правнуци те изживяха не само рубинената и златната, но и брилянтената си сватба – 60 години съвместен живот.

8.3 Семейното наследство

Баща ми явно е наследил и от двамата: безстрашие, всеотдайност, работливост добронамереност към всички. С къртовски труд сам се захващаше да прави всевъзможни подобрения на пункта Мечкина река още с постъпването си. Чешмичката за вода за пиене беше от другата страна на реката, високо в трънаците. Водата беше чудна, но през зимата не можеше да се стигне до нея, всичко замръзваше.

През 1928 г. в Чепино, когато той работел във фабриката на братя Ушеви като банзикар, направили специален водопровод за минерална вода в уличните чешми в селото – дървен водопровод, от черноков бор. Сполучливият водопровод работи над 80 години.

Баща ми сигурно е почерпил опита и решил да направи същото. Гледах го как върти свредели, удължава ги, ляга, кляка край дърветата, но не престава да дълбае и от единия, и от другия край на дървото, докато пробие цялото, след това второ, трето и така до края на разстоянието до кайначето. Не направи резервоар, поради липса на други материали. Покри кайначето с прикован капак, заскоби тръбите и пусна в циментовата кухненска мивка желязна чучурка без кран. И потече бистрото кайначе на тънка струя, която не се променя, независимо от сезона.

И тия, които насмешливо гледаха на старанието на новия колега, как упорито работи в почивките дълго време, почуствали придобивката, го погледнаха с друго око – другарски! Пооградиха покрай извора и по тръбите, зарити дълбоко, да ги запазят от преминаване на добитък и за зазимяване. Заживяха задружно.

Усилено се работеше по отделите: сечаха трупи, минни подпори, кавакови дървета за греди, прочистваха гората, събирайки саръци, поддържаха разсадника. Водеха дневници за извършеното по местности, пазеха залесеното от нарушения. Излизаха големи стада на паша, заедно с каракачаните, по Влашки мандри.

На десетдневки отчитаха извозеното и наличностите по складове. По време на усилната сезонна работа ги изпращаха в помощ на колеги. Веднъж тръгнаха за местността Търли на Софан дере, отидохме и ние с мама да помагаме. Накачихме се на каруцата всички за жътва и вършитба с коне на ечемика, чиято реколта беше много добра.

А горе, на закътаната от ветрове нива, слънцето припичаше. Пожълтелият узрял ечемик, налял едри зърна, вече навел се под тежестта им, се ронеше. Весело настроени жени и млади момичета от високия район с песни започнаха работа. И мама се включи наравно с тях. Мъжете забиха здрав кол в прожънатото и заподреждаха ръкойките в кръг около забит кол, а встрани на поляната запалиха подготвеното огнище за варене на качамака. Под буйния огън голямата тенджера заклокочи и закипя бързо. Като повря, направиха дупка в средата с издялкана бъркалка. Същото ни правеше и мама, само че бъркаше с точилката и малко посоляваше.

Жътвата беше в разгара си, съпроводена със смях и песни. Всички бяха в настроение в това красиво, зареждащо местенце. Ръкойките увеличаваха окръжността си, жътвата навярно скоро щеше да приключи в тая надпревара. На огнището майсторът, свалил тенджерата от огъня, с усърдие въртеше качамака с бъркалката – да се измеси добре, а другарят му препържваше соленото овче масло в голям тиган.

Готова беше широка тепсия за дотъкмяването на апетитната гозба, носеща наоколо вкусна миризма. На приготвената трапеза, върху пъстрия месал, се кипреше обемисто гърне с овче кисело мляко, а край него стрекьосани калени панички и лъжица във всяка. Върху намазаната маслена тава беше изсипан качамака и лъжица по лъжица в направени кладенчета се изтипоса готовия качамак.

Скоро ще засвири и тръбата. Ето възторжените викове! Прибраха сърповете накуп на каруцата и започна конския бяг под контрола на баш майстора.

Хайде, заповядайте! И сладко да ви е!  След общия труд, общата трапеза няма равна: благодарим ти, майсторе, за благородния труд и желание, с което даряваш всички.

За пръв път ми бе и Търли, и ечемикът, и вършитбата под конски копита. Запомних го завинаги. А майка ми беше щастлива, за пръв път жънеше ечемик.

У дома сеехме, плевяхме и жънехме пшеница всяка година, сменяйки само нивите. Вършеехме я на вършачката на хармана. Мама благоговееше. Винаги се прекръстваше, при работа за насъщния. Винаги ме вземаше с нея. Благодарна беше, както и да стане. Нейното търпение и благородство нямаше аналог.

Като копаеше посадените растения, винаги се навеждаше и с пръсти разрохкваше пръста около тях, отбелязвайки, че коренчето трябва да се освободи, за да расте. Както казват старите хора „за всичко требва чалъм“. Тя не жалеше силите си – отидеше ли на нивата от тъмно, чакахме я по тъмно. Останеше ли в къщи, предеше, тъчеше, захванала вече и чеизи да приготвя.

8.4 Дядо ми Петър, кметът

Дядо ми Петър с внука си
 Пенко, който носи
неговото име

Дядо ми Петър Илиев Даскалов е бащата на майка ми. Роден е в с. Кремен през 1878 година. Мъжката челяд на големия Даскалов род бягала в освободената вече България, спасявайки се от злодеянията на робството – кой където успее да се измъкне. Пръснали са се в Неврокоп, Банско, Разлог, Чепино, но е останал корен и в Кремен.

Дядо ми е дошъл още като младеж в Чепино. Правел боза и я е продавал за препитание. Оженил се е за баба ми Ката, родена в Лъджене, където завършила III-ти прогимназиален клас. Младото семейство запретнало ръкав. Построили едноетажна  къща с красив балкон на главната улица. В широкия двор на задната улица беше козарникът. В него съжителстваха заедно различни породи кози, различни по цвят, шути, с обички и рогати. Дядо ми беше умен и много находчив човек.

Едновременно с припечелването на прехраната се множат и растат и шестте деца на семейството, родени през две и три години. Седмото, още малко, в спалнята го ухапало змийче и то починало. Впоследствие баба ми бе призната за майка героиня, родила шест живи деца. Писахме до Президиума на Народното събрание и оттам изпратиха книжката „Майка героиня“. Почетното звание бе не само признание, но носеше струва ми се и по 30 лева месечно. 

Дядо е бил земеделец и кооперативен деятел. Ставал поръчител при теглене на заеми на мнозина и, ако длъжникът не успявал да ги погаси, налагало се той да ги изплаща. Когато не разполагал с налични пари, няколко пъти е прибягвал до татко да му заема от заплата си. След това срещу тези си дългове му продал един декар нива на „Гъцева чешма“, в която има стълб с високо напрежение и бе използваема с ограничения – там не можеха да се строят дори селскостопански постройки.

Дядо Петре Даскалов е избиран за кмет на Чепино (от м. май 1932 г. до м. май 1934 г.) Бил уважаван и обичан от съселяните си, но и той при нужда винаги помагал с каквото може. Срещал се с мъжкото съсловие на Чепино по всяко време, в празнични дни и вечерите до късно в собственото си кафене. Помня това кафене от детските си години. В близост до красивия балкон на къщата беше вътрешната врата на едностайната постройка на кафенето, а откъм улицата външният вход беше с две каменни стъпала. За времето си беше приветливо и удобно. Кафенето имаше квадратни малки маси със стругувани крака, по четири стола край всяка, и обслужваше само мъже – млади и възрастни. Ароматът на препечена леблебия се носеше от малките филджанчета, а дядо ми, облечен винаги с потури, следеше и подканяше за допълнително доливане на сладката топла течност.

Нахутът като суровина за леблебиеното кафе се отглеждаше на всяка нива. Ползваше се от всички и на зелено, варен, печен и като питие. Качествена храна за млади и стари.

През кметуването си дядо по препоръка на приятеля си доктор Кронки, австриец, заминал с него до Австрия да види „на живо“ какво езеро може да се направи от буйната Клептузска вода и как то да се укрепи и да се използват „гондоли“ за разходки. Завръщайки се от Австрия, дядо веднага започва да действа с голяма амбиция.

Общината не разполагала със средства, но от общинската гора подготвят дъбови колове, талпи, определят големината на езеро до съществувалата валявица (за валяне и изпиране на постелни завивки). Работело се на доброволни трудови начала. Селяните с ентусиазъм се включвали кой с каквото може. С коне, волски коли возели камъни, глина, пясък и пръст за изграждането на стена висока около 2,50 м и широка над два метра около езерото, до самото поречие на чепинската Стара река и след това откъм валявицата.

След завършването на опорната стена започнали да пълнят езерото с бистрата студена клептузска водица, а дядо Петре зорко следял да не пробият някъде течове. Трамбоването, а и цялостното изграждане, се оказало яко. Задружната работа на селяните от Чепино-Баня с доброволният си труд още през 1932 година оставя на потомствата си красивото Клептузско езеро. От издръжливият на вода бял бор от общинската Чепинска гора издълбават лодки вместо гондоли и ги пускат в напълненото езеро. Има ли кой да поведе „хорото“, макар с кехлибарената броеница и с потурите, на него се хващат да играят млади и стари заедно.

В миналите трудни времена, макар бедни и оскъдни, българинът родолюбец имал едно на ум да остави нещо и за потомствата!

Баба ми Ката

Разумен и находчив човек беше моят дядо, но и баба Ката бе жена с широко сърце. Освен четирите дъщери и двамата сина, в къщата им до края на живота си живееха и прадядо ми Иван – баща на баба, както и сестра ѝ баба Ленка. Да предеш и тъчеш чеизи на четири щерки за времето било трудоемка работа. В почивния дом работих с Иван Клечеров от бабината рода, който със смях имитираше дядо си Иван, на когото носи цялото име:

– Дадох на Даскаловите моми дядовия Вечен календар, но нали са много, докато го изчетат всички, не остана време да го върнат. Та човекът си отиде без да си го вземе. 

Баба ми, освен че се грижеше за всичко друго, поддържаше и цветна райска градина в големия двор, пред главната улица. Имаше малък каменен зид 50 см, дървена портичка с брава и ключалка, покрита солидно с керемиди. От вътрешната страна на дългата ограда в широка леха цъфтяха всякакви цветя до късна есен и с пъстри гергини. Към края беше разперил клони и ухаеше розовият гюл-трендафил. Грамаден беше, с приведени към улицата цветове. Съблазняваше преминаващите с чудния си аромат – скритом да откъснат, за да им ухае. Наблизо имаше чешмичка с кранче по-високо от зида, постоянно пуснато да тече по малко клептузска водица. Умишлено беше поставено, тъй като наблизо нямаше течаща чешма, и пак беше за улеснение и разкваска на минувачите в топлото лято.

По-навътре в двора бе разперила клони особена ябълка с продълговати плодове, които, узреят ли семките им, дрънкаха при разклащане. Много ни беше интересен плодът – леко сладичък, но самото дрънкане събуждаше детския ни интерес. Имаше и масловка круша, под която събирахме капналия плод. Покрай съседската ограда, освен разсади зеленчук, мойта баба отглеждаше и лековити билки. Пелин имаше доста, кимион, дилянка, чиито корени бях ѝ донесла от гората, а котките ровеха земята, за да стигнат до тях. Бела дона също ѝ донесох от Лепеница. Много се радваше баба на билките и ги пиеше от време на време. В края имаше гръцка коприва, с която се шибаше по колената при болка. На темата билки разговаряхме често с баба, тъй като аз четях различна литература, а и при броденето сред природата ѝ берях каквито тя пожелаваше. 

8.5 Наследниците на дядо Петър и баба Ката

През лятото баба често ни гостуваше в планината заедно с внучето си Пенко от гобемия му син Симон, останалото без майка от невръстни години, носеше името на обичния си дядо. Пенко и след изминалите дълги години с радост си спомня за горския пункт на Телидере и с нескрита радост разказва незабравените спомени с калеко му Динко (моят баща). Посещаваха ни там с баба Ката през летните ни ваканции. 

Пенко никога не говореше за майка си, липсваше майчината ласка за него. Мойта учинайка Чона (Стойна) почина от менингит на 28 години на 15.X. 1936 година. Не му позволяваха да влиза при нея, докато тя боледуваше. Тежка съдба за едно мъничко дете, но баба и дядо, а и баща му, го отглеждаха с обич. Озадачават ме много неговите ярки спомени за тези лета – с каква любов продължава да ги изтъква.

Вуйчо ми Симеон
с втората си съпруга
Цветанка от Ракитово

Дядо ми Петър и баба Катерина Даскалови овреме задомиха и шестте си деца. И всичките имаха по две и по три деца. А вуйчо ми Симеон се ожени повторно, взе жена от Ракитово – Цветанка, и сватбуваха пременени в селска носия. Той се облече с новите потури на дядо и черната нова гугла. Кумуваха им Бай Пене Д. Дивизиев с жена му кака Назлъна. Новороденият си син кръстиха Борислав на името на сина на кумовете. Второто им дете се роди момиче, наименувано на баба Ката. И така, на дядо името носи един Петър, а на баба – щастливата майка героиня, са пет Катерини. Друго беше времето, раждаха се много дечица. 

В широкия двор – райска градина, постепенно бяха изградени още три дома.
Дядо Петър Илиев Даскалов почина рано – на 15 април 1943 г. – на 65 години, от пневмония. 

Вуйчо ми Симеон Петров Даскалов също бе избран за кмет като земеделец и кметува от октомври 1945 г. до октомври 1946 г. Двете ми лелички – най-голямата и най-малката сестра на майка ми, живяха по 93 години и до края пееха в черковния хор в църквата „Св. Георги“ в Чепино – леля Чона Савова и леля Мария (Марикя) Маринова.

Вуйчо Гьоре
и учинайка Ленче

Вуйчо ми Георги (Гьоре), по-малкият брат на мама, се ожени за учинайка ми Ленче Теменлиева, когато аз бях малко момиче. Пред очите ми е още сватбата им, която се състоя в къщата на дядо Петър. Беше пълно с хора. Свещеникът изпълни целия ритуал както се полагаше. Те и двамата не бяха вярващи, бяха анархисти и бяха отказали да ходят в църквата. Когато отчето сменяше короните над главите им, те не се стърпяха и се разкискаха, което много ядоса дядо – никога не го бях виждала толкова гневен. Навика ги пред гостите и им рече да се държат по-сериозно, за да довърши отчето сватбения ритуал.

Родиха им се две красиви дъщери – Катето и Еличка. Големи песнопойки бяха, всички познаваха силните им звънки гласове, често участваха в различни тържества. Катето почина рано, остави двама сина – Пламен и Гошко, живеят във Велинград. Еличка е женена в София, има дъщеря.

Поколенията продължават да са множат. Пенковите две деца: син Симеон и дъщеря Цецка, са задомени и имат по две деца. На Моньо дъщерите Яница и Гергана живеят във Велинград, семейството на Цецка живее в Разград и има двама синове – Петър живее в София, а Мартин – в Маями, САЩ, който има син-Виктор, правнук на Пенко.

И тук пак ще си послужа с цитата на светата Ванга: „В живота няма случайности“. Моят внук Боянчо, син на малката ми дъщеря, през 2011 г. замина за САЩ да кумува на българска сватба на близък приятел в Чикаго. В разгара на тържеството, споменавайки Велинград, разбрали, че са братовчеди. Били стъписани от внезапността на срещата – къде съдбата ги е събрала. Сватбари от всички краищата на Родината, пръснати и по света...

Времето така неусетно ни се изплъзва, залисани в ежедневието и пропускаме от погледа си много съществени неща. Един летен ден на ваканцията майка ми, приготвяйки се за гостуване ми обясни, че е приготвила повойница за омьжената ми братовчедка кака Миче, дъщеря на мамината най-голяма сестра леля ми Чона, родила наскоро момченце. Общувахме много с кака Миче, грижовна към по-малките. Сега се зарадвах, че ще видя новия човек в къщата на съпруга ѝ, заедно със свекър и свекърва.

Още с влизането в стаята на младото семейство здраво се стреснах и озадачих. На леглото очаквах да видя родилката, а лежеше съпругът ѝ Иван. Непосредствено до него в дървената люлка чернооко едро бебче кротко пораздвижваше ръчички и устнички, очаквайки може би да суче.

Засуетиха се край нас свекърът и свекървата, а родилката едва креташе край леглото и люлчицата с бебчето. Младият Иван, облегнат на възглавниците зад него, мълчаливо се усмихваше. Мама са поразговори за малкия Филипчо (дядо му е Филип) кога ще го кръщават и суче ли както трябва и побързахме да си тръгнем. В малката стаичка въздухът не достигаше за бебчето, родилката и таткото.

Явно и майка ми не знаеше, че Иван е толкова зле. Беше се простудил от течението на мощните машини у Ковачови, където работеше. Почина през 1946 г., преди Филипчо да направи годинка. Отгледаха го майчицата му и баба му и дядо му. Сирачето растеше бързо здраво и рядко умно и ученолюбиво момче. Завърши висше образование в СУ „Климент Охридски“ – радиофизика и електроника. Общественик, работеше в завод „Георги Димитров“, директор бе на колофонния завод „Кристал“, избран бе за кмет на Велинград от август 1987 г. до септември 1990 г. и е заемал ред други отговорни длъжности. Съпругата му бе учителка по химия. Имат двама сина и една дъщеря. Щастлив дядо е и от това, че един от внуците носи пълното му име – Филип Иванов Филипов.

Възхита будят у съгражданите такива като Филип, винаги болеят за изграждането на страната и на града ни. Той продължава и сега в доброволно сдружение да дава техническа помощ на младежи – след настаналата разруха младите да не скитат и робуват по Европа за къшей хляб.

Връщам се в двора на дядо при сина на вуйчо Симеон – Борислав, който се ожени за симпатичното девойче Диана от Търговище, учителка по физкултура. Борето също като малък идваше в горският пункт на Телидере. Не беше свикнал с гората и за залъгалка баща ми връзваше петровки ябьлки по младите борчета и той ги береше. С Диана са любители туристи, често ходят по заслони и исторически места с туристически групи. Имат си мъжки рожби – двама левенти, винаги усмихнати. Единият е нотариус и носи името на дядо си Симеон (малкия Моньо) а другият е Ивайло и работи в МВР в София. И двамата имат по две деца.
Леля ми Милана, най-малката сестра на мама бе омъжена у Даскалови от Лъджене. Нейните синове са Илия и Георги. Георги има две дъщери, а Илия една – Милена.

На леля ми Чона сина Атанас Сава Савов има двама сина: Савчо и Иван и дъщеря Таня, а дъщерята на леля – Катето Боцева, има двама сина: Богдан и Иван. Дъщерята на Иван, Катето, е омъжена и има дъщеря, която живее в Англия. Другата му дъщеря Саша живее в София.

Докъде ли е проснало клоните си родовото ни дърво, но кой да го опише цялото? Късно е, моето време не ще стигне! А дървото разраства по неволя и извън скъпата родна земя...

Ще се надигне ли дядо да види прокудените си деца и си ги прибере у дома?