От ведомството дойде и ревизия на материално-отговорните лица, сред които бях и аз. Ревизорът, в присъствието на главния счетоводител, провери наличните пари в касата, съпоставяйки ги с водената касова книга, с разходните документи. После продължи с останалите отчетници. Впечатлително, предразполагащо спокойствие лъхаше от „страшния ревизор“, ведро усмихнат!
По време на почивката в 10 часа пред чаша кафенце, присъстващите със смях коментираха случая с прасенцето, навярно споделено от главния майстор като героя на деня за вкусотията, от която всички бяха във възторг. Блюдото стана нова традиция за празничните трапези на почивния дом. Случва се и обърканите неща да се окажат полезни.
През кратката зимна ваканция обстановката наоколо се оживи. Ечаха радостни възгласи от близката белоснежна пързалка, охранявана от снежен великан с дрянова тояга в ръка. Над въгленовите му черни очи стоеше нахлупена червена железничарска фуражка. Снежни топки го удряха изневиделица. Смях и радостни викове огласяха снежната гора. Великанът беше безсилен да укроти палуващите. Каква наслада е да гледаш радостта на чистите нежни детски душици, радващи се от сърце. Лошото е, че тия мигове бързо свършват. Дечица – бъдещето наше!
Януарските празници се редяха един след друг, а на 21-ви се бабуваха бабинчетата. Нашето първо внученце в София, още ненавършило два месеца, не биваше да мине без бабуване. Решихме вечерта да направим среща на роднини и приятели в ресторанта „Клептуза“. Заредиха според дадения от Христо списък всички маси от страната на прозорците в голямата зала на ресторанта – от единия до другия край.
 |
| Нашето бабинче, далеч от празника... |
При нас сервитьорите най-напред сервираха на всички предястието – пържена едра клептузска пъстърва, разляха по чашите от заредения аперитив. С пълни чаши в ръце минахме със зетя да поздравим гостите с добре дошли на празника.
Настъпи оживление в залата, огласиха я възгласи и смях. Даже една гостенка попита:
– Кое е това младо момче?
Пошегувах се, че е синът ми. Тя ахна:
– Ти нали имаш само две дъщери?
Мъжът ѝ с усмивка я побутна.
– Райне, помайтапих се! Това е виновникът за бабинчето, нашия зет като мед!
А той само се чукаше с пълната чашка, весело усмихвайки се. Поздравихме се и с оркестрантите на края на трапезата. Сега настана време да дишаме спокойно с Христо – представихме Камен на всички!
Отправихме се към другия край, а там мама и татко, закичени със здравец. Родата им честитеше първата правнучка. Мама, пребрадена с големия зелен вълнен кошак по края с алени рози и дълги реси, с лъскава престилка, сияеща и зачервена, подаваше китчица здравец от менчето пред нея. Как да не се радват на първото правнуче (дочакаха до края и двамата девет правнуци: три момичета и шест момчета)! За здравето на Ирина беше празникът!
На празничната трапеза, както винаги, присъстваше и греяно винце. Това е зимният ловджийски специалитет, за който Джурката донасяше ароматни ябълки, собствено производство. Нарязваха ги в чайниците със загрято вино. Елексирът с топла ароматна пара се поглъщаше сладко-сладко. Сервитьорките подтичваха подканващо.
Бях улисана в разговор по обичаите със зетя и другите наоколо, когато при мен дотича и ме хвана под ръка приятелка, подканяйки ме да побързам. Наближихме оркестъра, започнал вече да свири ръченица. Тя заигра срещу мен, като каза тихичко:
– Играй, иначе ще те тръскат, приготвили са одеяло!
Заиграх, макар и тромаво, неумело. За пръв път ми беше, само съм гледала как леко, пъргаво скачат. Дотичаха доста любители да играят. Смесих се сред тях и незабележимо полека-лека се измъкнах, без да има видима опасност. Христо и Камен се смееха на бързото ми измъкване, без да знаят за замисленото по обичая подхвърляне на бабата. Обясних им за намеренията на приятелите, та още се помайтапиха.
Но навреме оркестърът и певицата започнаха хороводни народни песни. За хората сърце не трае да играе. Татко подаде на Христо жълтата си кехлибарена броеница да поведе хорото с нея. На извилото се голямо хоро играеха и пееха не само гостите, но и другите посетители на ресторанта. Попитах зетя дали ще играем, но той отказа, защото не можел. Остана при мама и татко, интересни му бяха. Той си нямаше вече баба и дядо.
Хванах се да играя на голямото хоро, обикалящо целия салон, през рамо, пеещо, весело загряващо в януарската късна вечер. Стихия е това в нашия роден край, всичко живо още от дете заиграва: „Ти лудо Гьоре дос“, „Пайдушкото хоро“ – най-веселото, а пък „Елено моме“ – и весело, и чевръсто, най-много него обичам. Отиграхме се от сърце. Ако не приключваше оркестърът и персоналът, можеше и да осъмнем.
Христо приключи вземане-даване с управителя на заведението, който беше наш комшия, та за другия ден – Дедовден, да е свободен да посреща гости вкъщи от махалата, пак по традиция. Камен изказа възхищението си от традициите по нашия край, като нещо, което не е виждал досега. Даже по-късно на порасналата внучка разправял за голямото тържество за нейния Бабинден, което много му харесало!
Прибрахме се с последните от персонала, изчаквайки излизането на гостите. Христо се беше погрижил да се подготвят пъстърви и за дъщерите в София и да ги изпрати по Камен, който замина в 6 часа сутринта. Дано да вкуси чрез кърмата на майка си и Иринка! За Дедовден ще се отчетем от сланинената каца – я ребърца, я нещо друго, придружено с боровинковица и останалото домашно винце!
Помъчихме се да влезем в крак с времето и традициите според възможностите си, но питам се успяхме ли? Трудно е да носиш две дини под една мишница едновременно. Но... стиснали зъби продължаваме нататък, Резултатите ни обнадеждават.
Няма коментари:
Публикуване на коментар