Работните дни се занизаха неусетно, поднасяйки понякога сюрпризи. Веднъж влезе един почиващ (ще спестя името му) и поиска да му върна таксата за един ден, че вчера бил поканен на гости в града. Дневно се начисляваше по два лева. На въпроса обадил ли се е, че ще отсъства, той отговори отрицателно. Разпоредбите не позволяваха приспадане, щом по заявката му е приготвена храна. Главният счетоводител следеше разговора, но не взе отношение. Ядосан си излезе.
На другия ден ме извика управителят и разпореди веднага да върна таксата от 2 лева, като не искаше да изслуша обяснения ми. Като дойде ревизия обаче, мен ще ме накажат. Това е то заповед на новия шеф. Срещу ръжен не се рита! Изплатих прословутата сума от два лева. Нищо не казах – всичко това се разиграваше пред целият счетоводен екип. Чиста ми беше съвестта, удовлетворително приключи случая, пък ако се наложи, ще платя, сумата не е голяма. Само горчилката оставя диря... Никакви коментари не последваха, та у мен се загнезди съмнението, че летовникът е споделил за гостуването си с някой от ръководството, та у мен падна контрата. Можеше тогава да бъде спестена разправията...
Живеехме вече в очакване на въвеждането на стопанската сметка за съвременната организация на труда. Неотдавна на профсъюзно събрание се прочете заповед за наказание на готвача със строго мъмрене, че е напуснал работа преди края на работния ден, поради което е осуетил производствено съвещание на кухненския блок. Трябваше и да плати 4,50 лева – стойността на развалените по негова вина домати.
По повод предстоящото въвеждането на „Новата стопанска сметка“ главният счетоводител, счетоводителят и аз трябваше в края на месец май да преминем курс за квалификация в сградата на АОНСУ в София. Слушахме много лекции на различни преподаватели.
За едната вечер беше планирано посещение на постановката „Бяг“ в театър „Иван Вазов“. Трескаво се подготвяхме навреме да отидем на представлението. Настанили се бяхме вече в осветената зала, когато внезапно между редовете на публиката се появи Георги Георгиев – Гец, сияещ и с ведра усмивка. Вдигна ръка за поздрав, в отговор на възклицанията на публиката, и с бързи стъпки се изкачи на сцената. За нас от провинцията това неочаквано преминаване на любимия артист, и то в близост покрай местата ни, беше голямо преживяване!
Цялата зала нетърпеливо изчакваше започването на спектакъла. И остана възхитена от играта големия българин в ролята на Чернота, пиесата на Михаил Булгаков. Незабравими бяха впечатленията от сюжета и най-вече от превъплъщението на големия актьор – още са ми пред погледа. Станахме съпричастни на съдбите на героите от далечни, непознати времена. Коментарите след представлението продължиха чак до спалните.
На 30 май изпълнихме и планираното посещение в Резиденция Бояна за освежаване след лекциите. С нови впечатления се обогатихме.
Занятията продължиха. В разстояние на пет майски дни и един от юни, опреснявахме знания, научавахме новите постановки и измененията според тях. Научихме и неочаквани неща – в бъдеще новите форми щяха да се обработват по механизиран начин. Надеждата крепи човека! Надявахме се и ние, дано Чичо Сам стигне и до нас!
За съжаление по-късно не се възползвахме изцяло от предаденото знание – реформите бяха въведени само частично. Беше 20 век, от 70-те години нататък. Сега децата и внуците работят с компютри, а правнуците още преди училище се справят с мобилни телефони и лаптопи. В зрялата си възраст и ние понякога ползваме свободните клавиши.
петък, 26 юни 2015 г.
58. Новости в работата, зимни празници, Бабинден
Всяко чудо за три дни! Дълго чакан, трескаво стяган, празникът отмина. Започна отначало къртовското ежедневие. В първия работен ден, още във фоайето ни посрещнаха бившият и новият управители. Оказа се, че новият управител е бил сред гостите, присъстващи на празничната трапеза. Добил е отчасти представа за обстановката.
От ведомството дойде и ревизия на материално-отговорните лица, сред които бях и аз. Ревизорът, в присъствието на главния счетоводител, провери наличните пари в касата, съпоставяйки ги с водената касова книга, с разходните документи. После продължи с останалите отчетници. Впечатлително, предразполагащо спокойствие лъхаше от „страшния ревизор“, ведро усмихнат!
По време на почивката в 10 часа пред чаша кафенце, присъстващите със смях коментираха случая с прасенцето, навярно споделено от главния майстор като героя на деня за вкусотията, от която всички бяха във възторг. Блюдото стана нова традиция за празничните трапези на почивния дом. Случва се и обърканите неща да се окажат полезни.
През кратката зимна ваканция обстановката наоколо се оживи. Ечаха радостни възгласи от близката белоснежна пързалка, охранявана от снежен великан с дрянова тояга в ръка. Над въгленовите му черни очи стоеше нахлупена червена железничарска фуражка. Снежни топки го удряха изневиделица. Смях и радостни викове огласяха снежната гора. Великанът беше безсилен да укроти палуващите. Каква наслада е да гледаш радостта на чистите нежни детски душици, радващи се от сърце. Лошото е, че тия мигове бързо свършват. Дечица – бъдещето наше!
Януарските празници се редяха един след друг, а на 21-ви се бабуваха бабинчетата. Нашето първо внученце в София, още ненавършило два месеца, не биваше да мине без бабуване. Решихме вечерта да направим среща на роднини и приятели в ресторанта „Клептуза“. Заредиха според дадения от Христо списък всички маси от страната на прозорците в голямата зала на ресторанта – от единия до другия край.
За тържеството от София пристигна само зетят. С Христо са разговаряли по телефона, за да го представим на гостите, че сватба не сме правили, а по повод бабинчето ще го запознаем. Майката на Камен се обади, че по случай празника поканила приятелки и почерпила с ликьорче. Такъв е обичаят в Плевен.
При нас сервитьорите най-напред сервираха на всички предястието – пържена едра клептузска пъстърва, разляха по чашите от заредения аперитив. С пълни чаши в ръце минахме със зетя да поздравим гостите с добре дошли на празника.
Настъпи оживление в залата, огласиха я възгласи и смях. Даже една гостенка попита:
– Кое е това младо момче?
Пошегувах се, че е синът ми. Тя ахна:
– Ти нали имаш само две дъщери?
Мъжът ѝ с усмивка я побутна.
– Райне, помайтапих се! Това е виновникът за бабинчето, нашия зет като мед!
А той само се чукаше с пълната чашка, весело усмихвайки се. Поздравихме се и с оркестрантите на края на трапезата. Сега настана време да дишаме спокойно с Христо – представихме Камен на всички!
Отправихме се към другия край, а там мама и татко, закичени със здравец. Родата им честитеше първата правнучка. Мама, пребрадена с големия зелен вълнен кошак по края с алени рози и дълги реси, с лъскава престилка, сияеща и зачервена, подаваше китчица здравец от менчето пред нея. Как да не се радват на първото правнуче (дочакаха до края и двамата девет правнуци: три момичета и шест момчета)! За здравето на Ирина беше празникът!
На празничната трапеза, както винаги, присъстваше и греяно винце. Това е зимният ловджийски специалитет, за който Джурката донасяше ароматни ябълки, собствено производство. Нарязваха ги в чайниците със загрято вино. Елексирът с топла ароматна пара се поглъщаше сладко-сладко. Сервитьорките подтичваха подканващо.
Бях улисана в разговор по обичаите със зетя и другите наоколо, когато при мен дотича и ме хвана под ръка приятелка, подканяйки ме да побързам. Наближихме оркестъра, започнал вече да свири ръченица. Тя заигра срещу мен, като каза тихичко:
– Играй, иначе ще те тръскат, приготвили са одеяло!
Заиграх, макар и тромаво, неумело. За пръв път ми беше, само съм гледала как леко, пъргаво скачат. Дотичаха доста любители да играят. Смесих се сред тях и незабележимо полека-лека се измъкнах, без да има видима опасност. Христо и Камен се смееха на бързото ми измъкване, без да знаят за замисленото по обичая подхвърляне на бабата. Обясних им за намеренията на приятелите, та още се помайтапиха.
Но навреме оркестърът и певицата започнаха хороводни народни песни. За хората сърце не трае да играе. Татко подаде на Христо жълтата си кехлибарена броеница да поведе хорото с нея. На извилото се голямо хоро играеха и пееха не само гостите, но и другите посетители на ресторанта. Попитах зетя дали ще играем, но той отказа, защото не можел. Остана при мама и татко, интересни му бяха. Той си нямаше вече баба и дядо.
Хванах се да играя на голямото хоро, обикалящо целия салон, през рамо, пеещо, весело загряващо в януарската късна вечер. Стихия е това в нашия роден край, всичко живо още от дете заиграва: „Ти лудо Гьоре дос“, „Пайдушкото хоро“ – най-веселото, а пък „Елено моме“ – и весело, и чевръсто, най-много него обичам. Отиграхме се от сърце. Ако не приключваше оркестърът и персоналът, можеше и да осъмнем.
Христо приключи вземане-даване с управителя на заведението, който беше наш комшия, та за другия ден – Дедовден, да е свободен да посреща гости вкъщи от махалата, пак по традиция. Камен изказа възхищението си от традициите по нашия край, като нещо, което не е виждал досега. Даже по-късно на порасналата внучка разправял за голямото тържество за нейния Бабинден, което много му харесало!
Прибрахме се с последните от персонала, изчаквайки излизането на гостите. Христо се беше погрижил да се подготвят пъстърви и за дъщерите в София и да ги изпрати по Камен, който замина в 6 часа сутринта. Дано да вкуси чрез кърмата на майка си и Иринка! За Дедовден ще се отчетем от сланинената каца – я ребърца, я нещо друго, придружено с боровинковица и останалото домашно винце!
Помъчихме се да влезем в крак с времето и традициите според възможностите си, но питам се успяхме ли? Трудно е да носиш две дини под една мишница едновременно. Но... стиснали зъби продължаваме нататък, Резултатите ни обнадеждават.
От ведомството дойде и ревизия на материално-отговорните лица, сред които бях и аз. Ревизорът, в присъствието на главния счетоводител, провери наличните пари в касата, съпоставяйки ги с водената касова книга, с разходните документи. После продължи с останалите отчетници. Впечатлително, предразполагащо спокойствие лъхаше от „страшния ревизор“, ведро усмихнат!
По време на почивката в 10 часа пред чаша кафенце, присъстващите със смях коментираха случая с прасенцето, навярно споделено от главния майстор като героя на деня за вкусотията, от която всички бяха във възторг. Блюдото стана нова традиция за празничните трапези на почивния дом. Случва се и обърканите неща да се окажат полезни.
През кратката зимна ваканция обстановката наоколо се оживи. Ечаха радостни възгласи от близката белоснежна пързалка, охранявана от снежен великан с дрянова тояга в ръка. Над въгленовите му черни очи стоеше нахлупена червена железничарска фуражка. Снежни топки го удряха изневиделица. Смях и радостни викове огласяха снежната гора. Великанът беше безсилен да укроти палуващите. Каква наслада е да гледаш радостта на чистите нежни детски душици, радващи се от сърце. Лошото е, че тия мигове бързо свършват. Дечица – бъдещето наше!
Януарските празници се редяха един след друг, а на 21-ви се бабуваха бабинчетата. Нашето първо внученце в София, още ненавършило два месеца, не биваше да мине без бабуване. Решихме вечерта да направим среща на роднини и приятели в ресторанта „Клептуза“. Заредиха според дадения от Христо списък всички маси от страната на прозорците в голямата зала на ресторанта – от единия до другия край.
 |
| Нашето бабинче, далеч от празника... |
При нас сервитьорите най-напред сервираха на всички предястието – пържена едра клептузска пъстърва, разляха по чашите от заредения аперитив. С пълни чаши в ръце минахме със зетя да поздравим гостите с добре дошли на празника.
Настъпи оживление в залата, огласиха я възгласи и смях. Даже една гостенка попита:
– Кое е това младо момче?
Пошегувах се, че е синът ми. Тя ахна:
– Ти нали имаш само две дъщери?
Мъжът ѝ с усмивка я побутна.
– Райне, помайтапих се! Това е виновникът за бабинчето, нашия зет като мед!
А той само се чукаше с пълната чашка, весело усмихвайки се. Поздравихме се и с оркестрантите на края на трапезата. Сега настана време да дишаме спокойно с Христо – представихме Камен на всички!
Отправихме се към другия край, а там мама и татко, закичени със здравец. Родата им честитеше първата правнучка. Мама, пребрадена с големия зелен вълнен кошак по края с алени рози и дълги реси, с лъскава престилка, сияеща и зачервена, подаваше китчица здравец от менчето пред нея. Как да не се радват на първото правнуче (дочакаха до края и двамата девет правнуци: три момичета и шест момчета)! За здравето на Ирина беше празникът!
На празничната трапеза, както винаги, присъстваше и греяно винце. Това е зимният ловджийски специалитет, за който Джурката донасяше ароматни ябълки, собствено производство. Нарязваха ги в чайниците със загрято вино. Елексирът с топла ароматна пара се поглъщаше сладко-сладко. Сервитьорките подтичваха подканващо.
Бях улисана в разговор по обичаите със зетя и другите наоколо, когато при мен дотича и ме хвана под ръка приятелка, подканяйки ме да побързам. Наближихме оркестъра, започнал вече да свири ръченица. Тя заигра срещу мен, като каза тихичко:
– Играй, иначе ще те тръскат, приготвили са одеяло!
Заиграх, макар и тромаво, неумело. За пръв път ми беше, само съм гледала как леко, пъргаво скачат. Дотичаха доста любители да играят. Смесих се сред тях и незабележимо полека-лека се измъкнах, без да има видима опасност. Христо и Камен се смееха на бързото ми измъкване, без да знаят за замисленото по обичая подхвърляне на бабата. Обясних им за намеренията на приятелите, та още се помайтапиха.
Но навреме оркестърът и певицата започнаха хороводни народни песни. За хората сърце не трае да играе. Татко подаде на Христо жълтата си кехлибарена броеница да поведе хорото с нея. На извилото се голямо хоро играеха и пееха не само гостите, но и другите посетители на ресторанта. Попитах зетя дали ще играем, но той отказа, защото не можел. Остана при мама и татко, интересни му бяха. Той си нямаше вече баба и дядо.
Хванах се да играя на голямото хоро, обикалящо целия салон, през рамо, пеещо, весело загряващо в януарската късна вечер. Стихия е това в нашия роден край, всичко живо още от дете заиграва: „Ти лудо Гьоре дос“, „Пайдушкото хоро“ – най-веселото, а пък „Елено моме“ – и весело, и чевръсто, най-много него обичам. Отиграхме се от сърце. Ако не приключваше оркестърът и персоналът, можеше и да осъмнем.
Христо приключи вземане-даване с управителя на заведението, който беше наш комшия, та за другия ден – Дедовден, да е свободен да посреща гости вкъщи от махалата, пак по традиция. Камен изказа възхищението си от традициите по нашия край, като нещо, което не е виждал досега. Даже по-късно на порасналата внучка разправял за голямото тържество за нейния Бабинден, което много му харесало!
Прибрахме се с последните от персонала, изчаквайки излизането на гостите. Христо се беше погрижил да се подготвят пъстърви и за дъщерите в София и да ги изпрати по Камен, който замина в 6 часа сутринта. Дано да вкуси чрез кърмата на майка си и Иринка! За Дедовден ще се отчетем от сланинената каца – я ребърца, я нещо друго, придружено с боровинковица и останалото домашно винце!
Помъчихме се да влезем в крак с времето и традициите според възможностите си, но питам се успяхме ли? Трудно е да носиш две дини под една мишница едновременно. Но... стиснали зъби продължаваме нататък, Резултатите ни обнадеждават.
57. Специална подготовка за високи гости за новогодишната нощ
Голяма част от персонала вземаше участие в празничната украса с гирлянди, голяма елха със светеща звезда на подиума зад оркестъра в залата за хранене. Освен редовните посетители за празника, специална група беше дала заявка за банкетната зала с упоменато меню, включващо и печено прасенце. Снабдителите бяха под пара, празничното снабдяване включваше разнообразни покупки.
За прасенцето се ангажира главния готвач, родом от полските села в Пазарджишко. Тръгнали с шофьора на оазката. На уговорената среща в родния му край ги чакало цяло прасило отгледани прасенца. Избрали „най-красивото“! Старите приятели от лозарския край допълнили товара с дамаджанки и шишенца за весел празник, та ги и погостили. Тръгнал нашия Кольо, баш майстора, весел и засмян с шофьора, като се погрижил да затвори вратите на колата. Доволен от добрата сделка, се сбогувал със старите другари, влизайки в колата.
Бързо се движели, за да стигнат по светло. Чули квиченето на отделеното от „роднините“ прасенце, но то скоро замлъкнало. По някое време нещо претропало отзад, та спрели да проверят. Слязъл майстора и като видял отворената врата и обърнатата касетка върху сламата, пуснал една цветуща... Слязъл и шофьорът, пообиколили наоколо викайки: гуци, гуци! Но кой ли ще се обади? Липсвали братя Мормареви да обикалят из шубраците покрай прашния селски път, ведно с нашите герои, викайки заедно в квартет гуцето.
Притъмнявало, нямало вече време за търсене и чакане, та обърнали обратно возилото да вземат от близнаците някое друго прасе. Приятелите, още на масата, се шегували и от душа се посмели. Закъснявали вече. Натоварили другото, но приковали здраво касетката – колкото и да квичало, не можело да им избяга. Майтапите не стихвали до потеглянето!
Успокоиха се духовете с пристигането в града. Ведно с мезенцето идеше и винцето. Трескаво се приготовляваха десертите и мезетата под зоркия поглед на главния готвач. Управителят следеше да не се допусне нещо нередно точно преди излизането му в пенсия, обикаляше навсякъде. Преди края на последният работен на старата година позвънил отговарящия за банкета, че групата неочаквано заминала на друго място. Категорично се отказват от поръчания банкет! Ами сега?
На управителя не можеше да се отрече организираност, и то своевременна. Веднага обиколи персонала с покана, който желае семейно да присъства на новогодишен банкет срещу заплащане по калкулация за консумираното. Трябваше веднага да отговорим. В Чепинско Бъдни вечер и Нова година е традиция да празнуваме с децата и родителите, с прекаждане на трапезата.
Дъщерята и малкото бебче не биваше още да пътуват по рейса и семейно оставаха в София, заедно с Яни. Бяха и пред сесия. По шофьора на рейса изпратихме тенджера с капама и домашна баклава да се погостят. Поради това решихме с Христо да се възползваме от поканата. Взехме само две бутилки домашно вино, приготвено от астмата на двора и се отправихме към почивния дом.
Горе в банкетната зала местата вече бяха заети, свободни бяха само четири места и гостите вече вдигаха наздравица с аперитива! Нямаше грешка. На гостите е даден по-ранен час, а на персонала – по-късен, та ако няма места, своите да се върнат вкъщи. Оказа се, че само аз и една от лекарките се бяхме записали семейно и никои друг. Побързахме да заемем местата, оставени за нас в края на буквата П. Чувствахме се много неловко, поради закъснението – като провинили се ученици, когато останалите, вдигайки тостове, вече развеселени, обърнаха погледи към нас. Бяха местни гости от елита на града.
В съседство бяхме с бай Тодор Пеев и съпругата му Спаска. Христо и бай Тодор работиха заедно в Околийския комитет на Отечествения фронт и си разбираха лафовете. А и докторката ни отзивчива, любезна, както и съпругът ѝ – учител и голям любител резбар, бяха приятна компания. Спаска Пеева, директор на гимназията, е идвала на посещение вкъщи на малката дъщеря, когато беше гимназистка, впечатляваше с голяма интелигентност и приятелско отношение към всички. Възхищавала съм се винаги от нея.
Ето, че се успокоиха духовете. Влязохме в ритъма на танца. Хапване и напитки по желание. Главният готвач мина с въпрос кой желае от печеното прасенце да му се поднесе порция, посочвайки го в центъра на масата. Осмелих се да погледна и към деликатеса, виновник за специалната трапеза. Картинката действително е апетитно съблазнителна: препечено, зачервено, украсено с какво ли не. Любителите на малки печени прасенца очакваха апетитните порции. Тлъстички, изисквайки и голяма поливка след хапките. Сладко нека да им е, щом е по мерак. Стигна ред до нашата покрайнина. Христо, извадил бутилките с виното, подсещаше да си наливат чашите за тлъстото мезе, което на мен не се нравеше. Имаше и друго за похапване. Бай Тодор по едно време се обади във скороговорка:
– Ристее много силно винце си направил, загрява изодолу!
Настана смях и звъннаха пълните чаши, за да се уверят откъде ще ги загрее. Увлечени в приказки за специалитета, почти непознат за чепинци, ни изненадаха салютите за настъпващата нова година. Искрящите разноцветни звездици на фойерверките долу при езерото се оглеждаха в бистрите води Клептузски – танцуваща феерия! Неповторима красота в ясната Новогодишна нощ!
Нашия Бай Тодор, както винаги на поста, на секундата вдигна тоста:
– Да е мирна и щастлива, плодовита на дечица благословената ни земя! Новата година до амина! Чашите изпийте до дъно с целувки и прегръдки за всички!
Задушевното веселие с народни хора и песни продължи до ранни зори!
За прасенцето се ангажира главния готвач, родом от полските села в Пазарджишко. Тръгнали с шофьора на оазката. На уговорената среща в родния му край ги чакало цяло прасило отгледани прасенца. Избрали „най-красивото“! Старите приятели от лозарския край допълнили товара с дамаджанки и шишенца за весел празник, та ги и погостили. Тръгнал нашия Кольо, баш майстора, весел и засмян с шофьора, като се погрижил да затвори вратите на колата. Доволен от добрата сделка, се сбогувал със старите другари, влизайки в колата.
Бързо се движели, за да стигнат по светло. Чули квиченето на отделеното от „роднините“ прасенце, но то скоро замлъкнало. По някое време нещо претропало отзад, та спрели да проверят. Слязъл майстора и като видял отворената врата и обърнатата касетка върху сламата, пуснал една цветуща... Слязъл и шофьорът, пообиколили наоколо викайки: гуци, гуци! Но кой ли ще се обади? Липсвали братя Мормареви да обикалят из шубраците покрай прашния селски път, ведно с нашите герои, викайки заедно в квартет гуцето.
Притъмнявало, нямало вече време за търсене и чакане, та обърнали обратно возилото да вземат от близнаците някое друго прасе. Приятелите, още на масата, се шегували и от душа се посмели. Закъснявали вече. Натоварили другото, но приковали здраво касетката – колкото и да квичало, не можело да им избяга. Майтапите не стихвали до потеглянето!
Успокоиха се духовете с пристигането в града. Ведно с мезенцето идеше и винцето. Трескаво се приготовляваха десертите и мезетата под зоркия поглед на главния готвач. Управителят следеше да не се допусне нещо нередно точно преди излизането му в пенсия, обикаляше навсякъде. Преди края на последният работен на старата година позвънил отговарящия за банкета, че групата неочаквано заминала на друго място. Категорично се отказват от поръчания банкет! Ами сега?
На управителя не можеше да се отрече организираност, и то своевременна. Веднага обиколи персонала с покана, който желае семейно да присъства на новогодишен банкет срещу заплащане по калкулация за консумираното. Трябваше веднага да отговорим. В Чепинско Бъдни вечер и Нова година е традиция да празнуваме с децата и родителите, с прекаждане на трапезата.
Дъщерята и малкото бебче не биваше още да пътуват по рейса и семейно оставаха в София, заедно с Яни. Бяха и пред сесия. По шофьора на рейса изпратихме тенджера с капама и домашна баклава да се погостят. Поради това решихме с Христо да се възползваме от поканата. Взехме само две бутилки домашно вино, приготвено от астмата на двора и се отправихме към почивния дом.
Ето, че се успокоиха духовете. Влязохме в ритъма на танца. Хапване и напитки по желание. Главният готвач мина с въпрос кой желае от печеното прасенце да му се поднесе порция, посочвайки го в центъра на масата. Осмелих се да погледна и към деликатеса, виновник за специалната трапеза. Картинката действително е апетитно съблазнителна: препечено, зачервено, украсено с какво ли не. Любителите на малки печени прасенца очакваха апетитните порции. Тлъстички, изисквайки и голяма поливка след хапките. Сладко нека да им е, щом е по мерак. Стигна ред до нашата покрайнина. Христо, извадил бутилките с виното, подсещаше да си наливат чашите за тлъстото мезе, което на мен не се нравеше. Имаше и друго за похапване. Бай Тодор по едно време се обади във скороговорка:
– Ристее много силно винце си направил, загрява изодолу!
Настана смях и звъннаха пълните чаши, за да се уверят откъде ще ги загрее. Увлечени в приказки за специалитета, почти непознат за чепинци, ни изненадаха салютите за настъпващата нова година. Искрящите разноцветни звездици на фойерверките долу при езерото се оглеждаха в бистрите води Клептузски – танцуваща феерия! Неповторима красота в ясната Новогодишна нощ!
Нашия Бай Тодор, както винаги на поста, на секундата вдигна тоста:
– Да е мирна и щастлива, плодовита на дечица благословената ни земя! Новата година до амина! Чашите изпийте до дъно с целувки и прегръдки за всички!
Задушевното веселие с народни хора и песни продължи до ранни зори!
56. Произшествия в почивния дом
Трудовият колектив, вече стъпил здраво на краката си, работеше под пълна пара. Условията за отмора на гостите бяха превъзходни – чист въздух по теренните пътеки, лечебни процедури по медицинските кабинети, слънце и минерална вода на плажа. Кой от каквото се нуждае, ще го намери! Някои почиващи зачестяваха с посещенията си.
В едно от семействата дамата проявяваше често недоволство от храната, макар че сами си правеха заявките за деня. На хората от кухненския блок им беше обидно, та под секрет помежду си я наричаха „синята китка“. Съществуваше такова биле в нивята, засадени със слънчоглед. Не можеха с нея да излязат наглава ни диетолог, ни сервитьорки! Възможно е жената да не е била добре със здравето, защото съпругът ѝ до нея само леко се усмихваще и не взимаше отношение.
Понякога в столовата се случваха и неочаквани неща. В едно от сепаретата адмирал Д. посегнал към гарафата с минерална вода, а отгоре на стъклената запушалка изправена му козирувала хлебарка! Съпругата му до него Благовеста К. – оперна певица, се изсмяла, но той се възмутил и начаса извикал диетоложката. Тя останала озадачена, досега не се е случвало такова чудо. Стана голям проблем. По тревога от Санипед станция пръскаха, проветряваха, но не можаха да открият поселище на паразити. Откъде е пристигнала, и то пред адмирала?
Жежкото есенно слънце огрява плажа, а на хвърлей долу е езерото Клептуза. Любим земен кът за отмора и лечение. Лятото се беше сляло с есента. Още от сутринта любителите се излежаваха на парещото още слънце в закътания оазис с минерален басейн. А децата плуваха във водата, надпреварвайки се както винаги със смях и закачки. Прозорците в канцеларията стояха отворени поради жегата, но горе до нас на третия етаж, глъчката не пречеше.
В 10 часа, който желае и има възможност, посещаваше барчето на втория етаж на кафе или друга подкрепа за половин час. На мен рядко ми се случваше, не пиех вече кафе. Носех си от къщи термос с грузински чай. В един такъв топъл ден лъчезарният и винаги контактен Николайчо Томов – младо момче, рехабилитатор, се запътил за бара и от прозореца горе, загледан в плажа, видял на дъното в дълбоката част гърчещо се детско тяло и светкавично скочил от прозореца, бързо и ловко извадил момченцето, давайки му първа помощ.
След малко се притекла и лекарката, но състоянието на детето било усложнено. Стъписаните му родители, които били на плажа, обезумели, плачейки го придружили с дошлата линейка до болница и след това за София. Бързо се оправи момчето, но създаде голяма тревога на медиците ни. Опасяваха се от усложнения след тежкия инцидент. Силният физически млад организъм, преодоля критическото състояние на косъм, благодарение на себеотрицанието на Николай!
Без никакъв помисъл за живота си, той се хвърлил от втория етаж на каменния тротоар и с втори скок се гмурнал под водата и извадил отпуснатото вече тяло, давайки му спасителната помощ към живота! С влага в очите се прекланям пред геройската постъпка на младежа Николай Томов. Всичко това при многото почиващи наоколо...
Скоро се върна радостта на мама и татко, съпроводена с голямата благодарност към спасителя на рожбата им. Палавниците се стреснаха и прекратиха лудориите във водата. Имаше забрана деца без придружител да влизат във водата да се боричкат и състезават. Басейнът да бъде в покой за лечебни процедури! Успокоиха се и духовете след добрия край. Всичко влезе в ритъма на ежедневието.
Разходките край езерото долу в низината зачестиха. Любителите на гребния спорт в двуместните лодки с весла кръстосваха сред зарибеното с американска пъстърва езеро Клептуза, други наемаха голямата моторна лодка и лодкарят я подкарваше.
По време на горещините беше удоволствие да си сред водните пръски от Клептузската студена вода, рядко срещано съчетание със зеленина. Плачещите върби, посадени по брега езерото, се опитваха да докоснат с дългите си клони повърхността му и да ги потопят във водата. Такава мечта е нашата дивна родопска природа! Както казват по нас, „то бива с видуване, не с казуване“.
За снабдяването на почивния дом се грижеха трима шофьори-закупчици с два камиона и една оазка. Кръстосваха страната за да намерят най-качествените стоки. Управителят, много взискателен към всичко, често се качваше в някоя от колите, тръгващи в 6 часа сутрин. Оглеждаше и контролираше пряко работата им. Траежлив човек – вече го мъчеше болката в дясното коляно, та сутрин се увивал с родопско одеяло в кабината.
Особено внимание се обръщаше на плодовете и зеленчуците, обикновено доставяни от южния Благоевградски район – най-рано зреещи, вкусни и с мерак отглеждани. Личните връзки на снабдителите и на управителя работеха в наша полза. Разплащането ставаше своевременно, без никакви рекламации, отношенията бяха колегиални.
Сезоните не бяха пречка за продоволствието. Момчетата с безотказния превоз бяха винаги на разположение, зиме и лете.
Дойдат ли мразовити дни, за отдих в почивния дом се вреждаха вече и по-възрастните, предимно пенсионери. Повечето лекуваха болежките си с помощта на предлаганите медицински процедури.
Изненадващо беше за мен, когато един ден управителят ме извика, поставяйки ми задача да приготвя пенсионното му досие, че от Нова година иска да се пенсионира. А тя тропаше вече на вратата. Щеш-нещеш, можеш ли? Мислено си казах „Марийо, стягай се!“ Това беше от непознатите дейности, които още не се бе налагало да върша. Беше вече в края на работния ден, когато всички се разотиваха.
Приключих касата и извадих досието на главния и формулярите за пенсиониране, за да започна подготовката. Тъкмо съпоставях разгънатата книжнина за ориентация (той имаше и безплатна храна, която се включваше към дохода ), когато чух необикновен шум. Прозорецът беше открехнат, парното загряваше за вечерта... Гледам долу на стръмнината над плажа силно запъхтяна сърна, много изплашена, се опитва да слезе на двора.
Оставих всичко на бюрото си и бързо слязох в партера при дежурната телефонистка. Казах ѝ веднага да потърси управителя и го извести за случилото се. Там беше параджията Никола Велев, чул какво казах и излезе навън. Качих се горе да продължа заниманията си, но бях развълнувана от гледката на подплашената беззащитна сърница, търсеща помощ при хората. Не можех да остана.
Прибрах всичко обратно в касата набързо и си тръгнах. След произшествието беше станало и късно, осуети се заплануваната задача.
Долу огнярят каза, че е прибрал сърничката в животинския ограден кът, където обитаваше едно малко шарено, още диво прасенце. Сърничката едва дишала, изтощена легнала и повече не станала. Обадили се и в Горското стопанство и оттам обещали сутринта да я приберат. Така и стана. Но бяха безпомощни да помогнат на красивото създание. Уморителното бягане, спасило я от преследващите я кучета, дало поражения, които я обричаха на смърт. Остава само тъгата!
Ежедневието продължаваше своя бяг. На другия ден, останала пак сама след работа да приготвя пенсионната преписка, несъзнателно поглеждах печално към прозореца, унесена още по случилото се!
„Първа бука за наука“. Запознах се и с новото задание, обясненията във формулярите бяха подсказващи – досиета, протоколи за класиране, трудови книжки, ведомости, всичко беше в изправност. Отидох при управителя да споделя и да питам, няма ли нещо пропуснато от стажа му. Оказа се всичко налице, нямаше противоречия. Оставаше след Нова година, в приемния ден на служителката от пазарджишкия пенсионен отдел във Велинград, тя да провери в мое присъствие пенсионното досие и всичко приключваше. Изпращаха направо решението за изчислената пенсия във Велинград. Пенсионерът при тоя начин не кореспондираше със Пенсионният отдел в Пазарджик. Бързо и улеснено се уреждаше изработеното за старини.
Жените се пенсионираха на 55 години, а мъжете – на 60, ДОО-то платено и предплатено за заслужен отдих.
В едно от семействата дамата проявяваше често недоволство от храната, макар че сами си правеха заявките за деня. На хората от кухненския блок им беше обидно, та под секрет помежду си я наричаха „синята китка“. Съществуваше такова биле в нивята, засадени със слънчоглед. Не можеха с нея да излязат наглава ни диетолог, ни сервитьорки! Възможно е жената да не е била добре със здравето, защото съпругът ѝ до нея само леко се усмихваще и не взимаше отношение.
Понякога в столовата се случваха и неочаквани неща. В едно от сепаретата адмирал Д. посегнал към гарафата с минерална вода, а отгоре на стъклената запушалка изправена му козирувала хлебарка! Съпругата му до него Благовеста К. – оперна певица, се изсмяла, но той се възмутил и начаса извикал диетоложката. Тя останала озадачена, досега не се е случвало такова чудо. Стана голям проблем. По тревога от Санипед станция пръскаха, проветряваха, но не можаха да открият поселище на паразити. Откъде е пристигнала, и то пред адмирала?
Жежкото есенно слънце огрява плажа, а на хвърлей долу е езерото Клептуза. Любим земен кът за отмора и лечение. Лятото се беше сляло с есента. Още от сутринта любителите се излежаваха на парещото още слънце в закътания оазис с минерален басейн. А децата плуваха във водата, надпреварвайки се както винаги със смях и закачки. Прозорците в канцеларията стояха отворени поради жегата, но горе до нас на третия етаж, глъчката не пречеше.
В 10 часа, който желае и има възможност, посещаваше барчето на втория етаж на кафе или друга подкрепа за половин час. На мен рядко ми се случваше, не пиех вече кафе. Носех си от къщи термос с грузински чай. В един такъв топъл ден лъчезарният и винаги контактен Николайчо Томов – младо момче, рехабилитатор, се запътил за бара и от прозореца горе, загледан в плажа, видял на дъното в дълбоката част гърчещо се детско тяло и светкавично скочил от прозореца, бързо и ловко извадил момченцето, давайки му първа помощ.
След малко се притекла и лекарката, но състоянието на детето било усложнено. Стъписаните му родители, които били на плажа, обезумели, плачейки го придружили с дошлата линейка до болница и след това за София. Бързо се оправи момчето, но създаде голяма тревога на медиците ни. Опасяваха се от усложнения след тежкия инцидент. Силният физически млад организъм, преодоля критическото състояние на косъм, благодарение на себеотрицанието на Николай!
Без никакъв помисъл за живота си, той се хвърлил от втория етаж на каменния тротоар и с втори скок се гмурнал под водата и извадил отпуснатото вече тяло, давайки му спасителната помощ към живота! С влага в очите се прекланям пред геройската постъпка на младежа Николай Томов. Всичко това при многото почиващи наоколо...
Скоро се върна радостта на мама и татко, съпроводена с голямата благодарност към спасителя на рожбата им. Палавниците се стреснаха и прекратиха лудориите във водата. Имаше забрана деца без придружител да влизат във водата да се боричкат и състезават. Басейнът да бъде в покой за лечебни процедури! Успокоиха се и духовете след добрия край. Всичко влезе в ритъма на ежедневието.
Разходките край езерото долу в низината зачестиха. Любителите на гребния спорт в двуместните лодки с весла кръстосваха сред зарибеното с американска пъстърва езеро Клептуза, други наемаха голямата моторна лодка и лодкарят я подкарваше.
По време на горещините беше удоволствие да си сред водните пръски от Клептузската студена вода, рядко срещано съчетание със зеленина. Плачещите върби, посадени по брега езерото, се опитваха да докоснат с дългите си клони повърхността му и да ги потопят във водата. Такава мечта е нашата дивна родопска природа! Както казват по нас, „то бива с видуване, не с казуване“.
За снабдяването на почивния дом се грижеха трима шофьори-закупчици с два камиона и една оазка. Кръстосваха страната за да намерят най-качествените стоки. Управителят, много взискателен към всичко, често се качваше в някоя от колите, тръгващи в 6 часа сутрин. Оглеждаше и контролираше пряко работата им. Траежлив човек – вече го мъчеше болката в дясното коляно, та сутрин се увивал с родопско одеяло в кабината.
Особено внимание се обръщаше на плодовете и зеленчуците, обикновено доставяни от южния Благоевградски район – най-рано зреещи, вкусни и с мерак отглеждани. Личните връзки на снабдителите и на управителя работеха в наша полза. Разплащането ставаше своевременно, без никакви рекламации, отношенията бяха колегиални.
Сезоните не бяха пречка за продоволствието. Момчетата с безотказния превоз бяха винаги на разположение, зиме и лете.
Дойдат ли мразовити дни, за отдих в почивния дом се вреждаха вече и по-възрастните, предимно пенсионери. Повечето лекуваха болежките си с помощта на предлаганите медицински процедури.
Изненадващо беше за мен, когато един ден управителят ме извика, поставяйки ми задача да приготвя пенсионното му досие, че от Нова година иска да се пенсионира. А тя тропаше вече на вратата. Щеш-нещеш, можеш ли? Мислено си казах „Марийо, стягай се!“ Това беше от непознатите дейности, които още не се бе налагало да върша. Беше вече в края на работния ден, когато всички се разотиваха.
Приключих касата и извадих досието на главния и формулярите за пенсиониране, за да започна подготовката. Тъкмо съпоставях разгънатата книжнина за ориентация (той имаше и безплатна храна, която се включваше към дохода ), когато чух необикновен шум. Прозорецът беше открехнат, парното загряваше за вечерта... Гледам долу на стръмнината над плажа силно запъхтяна сърна, много изплашена, се опитва да слезе на двора.
Оставих всичко на бюрото си и бързо слязох в партера при дежурната телефонистка. Казах ѝ веднага да потърси управителя и го извести за случилото се. Там беше параджията Никола Велев, чул какво казах и излезе навън. Качих се горе да продължа заниманията си, но бях развълнувана от гледката на подплашената беззащитна сърница, търсеща помощ при хората. Не можех да остана.
Прибрах всичко обратно в касата набързо и си тръгнах. След произшествието беше станало и късно, осуети се заплануваната задача.
Долу огнярят каза, че е прибрал сърничката в животинския ограден кът, където обитаваше едно малко шарено, още диво прасенце. Сърничката едва дишала, изтощена легнала и повече не станала. Обадили се и в Горското стопанство и оттам обещали сутринта да я приберат. Така и стана. Но бяха безпомощни да помогнат на красивото създание. Уморителното бягане, спасило я от преследващите я кучета, дало поражения, които я обричаха на смърт. Остава само тъгата!
Ежедневието продължаваше своя бяг. На другия ден, останала пак сама след работа да приготвя пенсионната преписка, несъзнателно поглеждах печално към прозореца, унесена още по случилото се!
„Първа бука за наука“. Запознах се и с новото задание, обясненията във формулярите бяха подсказващи – досиета, протоколи за класиране, трудови книжки, ведомости, всичко беше в изправност. Отидох при управителя да споделя и да питам, няма ли нещо пропуснато от стажа му. Оказа се всичко налице, нямаше противоречия. Оставаше след Нова година, в приемния ден на служителката от пазарджишкия пенсионен отдел във Велинград, тя да провери в мое присъствие пенсионното досие и всичко приключваше. Изпращаха направо решението за изчислената пенсия във Велинград. Пенсионерът при тоя начин не кореспондираше със Пенсионният отдел в Пазарджик. Бързо и улеснено се уреждаше изработеното за старини.
Жените се пенсионираха на 55 години, а мъжете – на 60, ДОО-то платено и предплатено за заслужен отдих.
сряда, 24 юни 2015 г.
55. Вълнуващи спомени ме налетяха насред 85-тата ми година
След като написах последните от горните изречения, в късна доба си полегнах спокойна. Колко съм проспала не знам. Събудих се силно развълнувана от видяното в съня действително събитие, преживяно преди много години – потънало, забравено. В дългата февруарска нощ ни в клин, ни в ръкав отново преживях случката.
Беше лято. В почивните дни с моя мъж отморявахме в дървената ни барака в летовището Каратепе. Внезапно започна силна гръмотевична буря. Следобяда миех съдовете на чешмата в кухничката. Христо остана на масата до прозореца в хола. Вратата на кухнята беше отворена. Над мивката от алпака стоеше контакт, свързан с електрическата мрежа, но майсторът не беше го затворил, защото в момента нямаше капачка. Тъкмо плакнех чиниите, когато силен гръм изсипа ослепяваща светлина върху главата и очите ми. Ужасяваща беше болката, зашеметяваща!
Неосъзнати сили са ме тласнали да изляза навън – не знам как. Не знам и колко време е минало. Чух, без да мога да виждам от заслепяващата болка, гласа на съседката Гина:
– Мильо каза, че при нас е паднал гръм – видял го от техния двор... А, ма, ти защо си синя-зелена?
Не можех да продумам. Повече нищо не чух, нито видях. Намерих се след време цялата мокра от силния дъжд, опряна с цяло тяло на един дебел бор, краката ми в мокри чорапи, заринати в чернозема на разкопаната ми градинка от другата страна на пътя срещу бунгалото...
Не знам какво е станало и после. Бях дори забравила случая – сякаш съм била в безсъзнание, макар че съм се движела. Така и никой около мен не проговори за станалото. Не знам нито датата, нито годината на случилото се.
Сънят ми го припомни. В него видях, че Христо седи на същото място на масата, когато му се оплаках, че болката в главата и очните ябълки ме мъчи цяла седмица.
– Ти така и не видя, когато ме удари гръм при чешмата!
– Как да не съм видял! – отговори той в съня ми.
Вече беше много късно да ми обясни какво точно е видял и преживял тогава – бяха минали девет години от тъжната раздяла с него.
Забуленото в мъгла произшествие навярно умишлено ми е спестявало тревогите. Не знам и какво отключи съня за случката от далечното минало... Подсъзнанието може всичко, както пише Джон Кехоу...
Беше лято. В почивните дни с моя мъж отморявахме в дървената ни барака в летовището Каратепе. Внезапно започна силна гръмотевична буря. Следобяда миех съдовете на чешмата в кухничката. Христо остана на масата до прозореца в хола. Вратата на кухнята беше отворена. Над мивката от алпака стоеше контакт, свързан с електрическата мрежа, но майсторът не беше го затворил, защото в момента нямаше капачка. Тъкмо плакнех чиниите, когато силен гръм изсипа ослепяваща светлина върху главата и очите ми. Ужасяваща беше болката, зашеметяваща!
Неосъзнати сили са ме тласнали да изляза навън – не знам как. Не знам и колко време е минало. Чух, без да мога да виждам от заслепяващата болка, гласа на съседката Гина:
– Мильо каза, че при нас е паднал гръм – видял го от техния двор... А, ма, ти защо си синя-зелена?
Не можех да продумам. Повече нищо не чух, нито видях. Намерих се след време цялата мокра от силния дъжд, опряна с цяло тяло на един дебел бор, краката ми в мокри чорапи, заринати в чернозема на разкопаната ми градинка от другата страна на пътя срещу бунгалото...
Не знам какво е станало и после. Бях дори забравила случая – сякаш съм била в безсъзнание, макар че съм се движела. Така и никой около мен не проговори за станалото. Не знам нито датата, нито годината на случилото се.
Сънят ми го припомни. В него видях, че Христо седи на същото място на масата, когато му се оплаках, че болката в главата и очните ябълки ме мъчи цяла седмица.
– Ти така и не видя, когато ме удари гръм при чешмата!
– Как да не съм видял! – отговори той в съня ми.
Вече беше много късно да ми обясни какво точно е видял и преживял тогава – бяха минали девет години от тъжната раздяла с него.
Забуленото в мъгла произшествие навярно умишлено ми е спестявало тревогите. Не знам и какво отключи съня за случката от далечното минало... Подсъзнанието може всичко, както пише Джон Кехоу...
54. Запознаване на баба и дядо с дочаканото първо внученце
В неделния ден в шест часа сутринта с голям денк се натоварихме на бързия рейс за София. В денка имаше „от пиле мляко“ за малката Ирина и родителите ѝ. Известихме за пристигането си, та Камен ни очакваше вече на автогарата – ведър и щастлив от новото събитие. А в семейното общежитие, нашата млада Елица, изтъняла още повече, полегнала до рожбата, едва се надигна, усмихвайки се просълзена.
– Мила щерчице, живи и здрави да ми сте всички, заедно с Иринка! Да расне и порасне, да я задомите и като нас внуци да си дочакате!
И Христо ѝ я прегърна просълзен! Болнав, той не вярваше да дочака внуци. Новото ни поколение вече се появи на белия свят.
Погостихме се с понудицата, що носехме. Разясниха кое как е станало с раждането. Едра е мъничката поспаланка, но майка с болка се става, затова е скъпа рожбата, а трудностите са големи, когато си далече от близките. Зетят обеща да помага за къпането и другите семейни ангажименти. Баща му и майка му не бяха идвали още. За тях Ирина беше второ внуче. От големия си син имаха вече момченце на 2 г.
Редно беше да остана край родилката за помощ, но в общежитието нямаше такава възможност, а и при новата работа още не можех да взема отпуск. За новите мама и татко напускането в периода на обучението им бе немислимо. Само Яни идваше от време на време, притичвайки през промеждутъците на лекциите си. Срещнахме се и с нея. Грижовната леличка всячески се отзоваваше да помага.
В пет часа, с последния пряк рейс, тъжничко потеглихме обратно. Желанията не всякога са изпълними! Успокояваше ни сериозното отношение на младите родители, а внучката, кърмена под режим с майчиното мляко в изобилие, спеше спокойна. Парите не стигаха, но здраве да има, ще се оправяме както може.
– Мила щерчице, живи и здрави да ми сте всички, заедно с Иринка! Да расне и порасне, да я задомите и като нас внуци да си дочакате!
И Христо ѝ я прегърна просълзен! Болнав, той не вярваше да дочака внуци. Новото ни поколение вече се появи на белия свят.
 |
| Вече съм баба, макар и на 43 г. |
Редно беше да остана край родилката за помощ, но в общежитието нямаше такава възможност, а и при новата работа още не можех да взема отпуск. За новите мама и татко напускането в периода на обучението им бе немислимо. Само Яни идваше от време на време, притичвайки през промеждутъците на лекциите си. Срещнахме се и с нея. Грижовната леличка всячески се отзоваваше да помага.
В пет часа, с последния пряк рейс, тъжничко потеглихме обратно. Желанията не всякога са изпълними! Успокояваше ни сериозното отношение на младите родители, а внучката, кърмена под режим с майчиното мляко в изобилие, спеше спокойна. Парите не стигаха, но здраве да има, ще се оправяме както може.
53. Нова работа, дано пък и късметът да е нов
Няма лабаво, започнах новата работа като касиер-счетоводител в един почивен дом. Ето, че настъпи очакваният момент със заповед в джоба част от назначения екип да отскочим с рейс до Варна. Целта беше нагледно да се запознаем с колектив от същото ведомство и да почерпим опит.
Оживление настъпи веднага след потеглянето, всички бяха местни хора от младият ни град. Преобладаваха млади жени, само няколко мъже бяха по-възрастни. Започнаха оживени разговори помежду ни. Изненадана останах от честитяването за внученцето. Новите колежки бяха научили новината: неведоми са пътищата... Развълнувана приемах, даже споделих:
– Нося прежда и шишове през почивките във Варна да понаплета терлички от модела, който съм плела за дъщерите си.
Шило в торба не седи! Нямаше време да отлагам подготовката за роденото вече внуче. Катето Златкова веднага предложи да извадя преждата, та заплете нейния модел – много практичен, като ботушки. По него изплетох девет чифта – и малки, и по-големи. А моделът, що Катя започна, съм запазила вече четиридесет и две години като скъп спомен. Първа внучка е това!
А в рейса оживлението се засили от задявките на мъжете. Дългото пътуване мина така неусетно. Морският въздух, охладнял, нахлуваше през отворения прозорец на шофьора. Любимото ми Черно море, в което копнеех да се топна през жежкото лято, виждах в друга светлина. Вълните се носеха на талази, грабвайки пясъци от плажната ивица. Крясъците на чайките, очакващи поднесената им от морето храна. Толкова скоростно ми се видя смяната на пейзажа от закътаният в Родопската котловина роден град с този на морската столица Варна.
Оставихме зад гърба си Варна, продължавайки към извънградския курорт на Балкантурист. Настаниха ни в стаите близо до бъдещите ни колеги и женската компания веднага се упъти към пощата и магазините на Балкантурист. Картичките с морски пейзажи са обичайните поздравления към дома. А след това вкупом напълнихме магазина за вълнени камгарни прежди в различни дебелини и чудни цветове. Разбунила бях интереса на всички към художественото плетиво. Магазинерката на средна възраст приветливо се усмихваше и отговаряше на задаваните въпроси за цветовете, за подходящата дебелина на шишове за плетене.
Всяка се суетеше какви цветове прежда да вземе – за децата момичета, момчета, за мъжете. Беше сезонът за топли плетива, и то от естествена вълна, а не днешните полимери. Не останах назад, взех тънка розова прежда за елечета и на моята внучка. Направихме голям оборот на търпеливата продавачка, но и тя любезно и с голямо търпение обслужи всички ни до късно.
По тъмно се прибрахме с покупките, направо в столовата, където колегите оживено разговаряха с персонала. Посрещаха ни радушно като на почивка, но в мен вече се прокрадваше и леко напрежение от предстоящото.
По програма в течение на няколко дни трябваше да се запознаем с работата за отделните длъжности, нагледно по формуляри. Лекторите по темите бяха от централното ведомство, като щяхме да обменим опит и с колегите от Варна.
Сутринта преди занятията се запознавахме с колегите от съответната длъжност във варненския почивен дом, а за мене тя беше нова – счетоводител-касиер. Със счетоводството съм запозната, но ведомости не бях правила. Като се разгъна тоя голям чаршаф с колонки в изобилие, зависещи и от длъжността в приходната част, а и в разходната (удръжки).
Кореспондираше се освен с БНБ и с много още учреждения: ДОО, ДЗИ, ВСК, влогове – работнически и детски. Служителите заплащаха и храната си в стола. Стриктно трябваше да се следи всичко индивидуално. Жизненият поток на работещия изискваше поставяне на здрава вярна основа по заповеди, трудови книжки, протоколи за класиране, съгласно щатни таблици и законови разпоредби, публикувани в Държавен вестник.
При връчване на заповедта, главният счетоводител ми заяви, че при неспазване на законовите разпоредби ще отговарям дисциплинарно, като съм задължена редовно да следя всички броеве на Държавен вестник за съответни промени.
Дала баба аспра да се хване на хорото, дава две да се пусне... Не, ще го изиграе докрая! Речено, сторено!
Започнаха занятията с отделните началници, с различните звена. Трепетно попивах казаното от лекторите по отношение на отчетността, важно за моята бъдеща работа. В свободните часове опитвахме с колежките да се поразходим и разведрим, обменяйки впечатления – уви не ставаше. Студеният вятър и мъглата, пенестите плисъци на разяреното море ни прогонваха. Във фоайето с любимите плетки продължаваха разговорите.
Мъжете се развличаха с някои от свободните варненски колеги и рядко сядаха при нас. Ден след ден, обучението завърши неусетно. Колегите ни изпратиха до автобуса с пожелания за нови срещи, вече във Велинград.
Този обмен на посещения се сбъдна. Имаше какво да се види и да се опита в двата курорта. Освен морските бани през лятото във Варна, там бяха внедрили и нещо ново – иглотерапия. При нас за отдих и лечение бяха застъпени медицински процедури, минерален плаж и теренни туристически пътеки в боровата гора в непосредствена близост. Фолклорен колектив от служителите изнасяше програми, всички бяха облечени в местната народна носия и пееха чепински песни в тамбурен съпровод. Редовно прожектираха подбрани филми, а понякога подготвяха и сценки с хумор на живо. В края на всяка смяна се ангажираше оркестър с певица, играеха се хора и танци.
Имахме телефонна централа с дежурна телефонистка до 10 часа вечерта. Всички работни места се запълваха редовно. Колективът беше натоварен и с допълнителни задачи, но изпълнението на изискванията беше на висота. От ведомството често се правеха внезапни ревизии и проверки.
В счетоводната зала бяха подредени пет бюра – главен счетоводител, счетоводител, домакин, книговодител. При главния счетоводител имаше голяма желязна каса за счетоводните документи, тя стоеше винаги отключена за справки.
В голям гардероб се прибираха дрехите и обличахме служебни облекла, най-накрая стоеше моето бюро на счетоводител-касиер с въртящ се стол, а зад гърба ми желязната каса за съхранение на пари. В друга малка касичка – касова книга, ведомости, досиетата на целия персонал. Залата се осветяваше от три прозореца, гледащи към свежата борова гора. Три радиатора под прозорците отопляваха зиме помещението. Условията бяха сравнително добри от обща гледна точка, но... имайки предвид, че всички материално отговорни лица водеха отчетност по срокове, атмосферата в определени дни се нажежаваше максимално.
След края на работния ден всички масово напускаха работните си места, а Марко Тотев продължаваше! Не търпеше отлагане нито едно от задълженията ми. Гледах да ги приключвам своевременно, а у дома през нощта ще кретам, докато позволяват силите. Карай да върви!
Оживление настъпи веднага след потеглянето, всички бяха местни хора от младият ни град. Преобладаваха млади жени, само няколко мъже бяха по-възрастни. Започнаха оживени разговори помежду ни. Изненадана останах от честитяването за внученцето. Новите колежки бяха научили новината: неведоми са пътищата... Развълнувана приемах, даже споделих:
– Нося прежда и шишове през почивките във Варна да понаплета терлички от модела, който съм плела за дъщерите си.
Шило в торба не седи! Нямаше време да отлагам подготовката за роденото вече внуче. Катето Златкова веднага предложи да извадя преждата, та заплете нейния модел – много практичен, като ботушки. По него изплетох девет чифта – и малки, и по-големи. А моделът, що Катя започна, съм запазила вече четиридесет и две години като скъп спомен. Първа внучка е това!
А в рейса оживлението се засили от задявките на мъжете. Дългото пътуване мина така неусетно. Морският въздух, охладнял, нахлуваше през отворения прозорец на шофьора. Любимото ми Черно море, в което копнеех да се топна през жежкото лято, виждах в друга светлина. Вълните се носеха на талази, грабвайки пясъци от плажната ивица. Крясъците на чайките, очакващи поднесената им от морето храна. Толкова скоростно ми се видя смяната на пейзажа от закътаният в Родопската котловина роден град с този на морската столица Варна.
Оставихме зад гърба си Варна, продължавайки към извънградския курорт на Балкантурист. Настаниха ни в стаите близо до бъдещите ни колеги и женската компания веднага се упъти към пощата и магазините на Балкантурист. Картичките с морски пейзажи са обичайните поздравления към дома. А след това вкупом напълнихме магазина за вълнени камгарни прежди в различни дебелини и чудни цветове. Разбунила бях интереса на всички към художественото плетиво. Магазинерката на средна възраст приветливо се усмихваше и отговаряше на задаваните въпроси за цветовете, за подходящата дебелина на шишове за плетене.
Всяка се суетеше какви цветове прежда да вземе – за децата момичета, момчета, за мъжете. Беше сезонът за топли плетива, и то от естествена вълна, а не днешните полимери. Не останах назад, взех тънка розова прежда за елечета и на моята внучка. Направихме голям оборот на търпеливата продавачка, но и тя любезно и с голямо търпение обслужи всички ни до късно.
По тъмно се прибрахме с покупките, направо в столовата, където колегите оживено разговаряха с персонала. Посрещаха ни радушно като на почивка, но в мен вече се прокрадваше и леко напрежение от предстоящото.
По програма в течение на няколко дни трябваше да се запознаем с работата за отделните длъжности, нагледно по формуляри. Лекторите по темите бяха от централното ведомство, като щяхме да обменим опит и с колегите от Варна.
Сутринта преди занятията се запознавахме с колегите от съответната длъжност във варненския почивен дом, а за мене тя беше нова – счетоводител-касиер. Със счетоводството съм запозната, но ведомости не бях правила. Като се разгъна тоя голям чаршаф с колонки в изобилие, зависещи и от длъжността в приходната част, а и в разходната (удръжки).
Кореспондираше се освен с БНБ и с много още учреждения: ДОО, ДЗИ, ВСК, влогове – работнически и детски. Служителите заплащаха и храната си в стола. Стриктно трябваше да се следи всичко индивидуално. Жизненият поток на работещия изискваше поставяне на здрава вярна основа по заповеди, трудови книжки, протоколи за класиране, съгласно щатни таблици и законови разпоредби, публикувани в Държавен вестник.
При връчване на заповедта, главният счетоводител ми заяви, че при неспазване на законовите разпоредби ще отговарям дисциплинарно, като съм задължена редовно да следя всички броеве на Държавен вестник за съответни промени.
Дала баба аспра да се хване на хорото, дава две да се пусне... Не, ще го изиграе докрая! Речено, сторено!
Започнаха занятията с отделните началници, с различните звена. Трепетно попивах казаното от лекторите по отношение на отчетността, важно за моята бъдеща работа. В свободните часове опитвахме с колежките да се поразходим и разведрим, обменяйки впечатления – уви не ставаше. Студеният вятър и мъглата, пенестите плисъци на разяреното море ни прогонваха. Във фоайето с любимите плетки продължаваха разговорите.
Мъжете се развличаха с някои от свободните варненски колеги и рядко сядаха при нас. Ден след ден, обучението завърши неусетно. Колегите ни изпратиха до автобуса с пожелания за нови срещи, вече във Велинград.
Този обмен на посещения се сбъдна. Имаше какво да се види и да се опита в двата курорта. Освен морските бани през лятото във Варна, там бяха внедрили и нещо ново – иглотерапия. При нас за отдих и лечение бяха застъпени медицински процедури, минерален плаж и теренни туристически пътеки в боровата гора в непосредствена близост. Фолклорен колектив от служителите изнасяше програми, всички бяха облечени в местната народна носия и пееха чепински песни в тамбурен съпровод. Редовно прожектираха подбрани филми, а понякога подготвяха и сценки с хумор на живо. В края на всяка смяна се ангажираше оркестър с певица, играеха се хора и танци.
Имахме телефонна централа с дежурна телефонистка до 10 часа вечерта. Всички работни места се запълваха редовно. Колективът беше натоварен и с допълнителни задачи, но изпълнението на изискванията беше на висота. От ведомството често се правеха внезапни ревизии и проверки.
В счетоводната зала бяха подредени пет бюра – главен счетоводител, счетоводител, домакин, книговодител. При главния счетоводител имаше голяма желязна каса за счетоводните документи, тя стоеше винаги отключена за справки.
В голям гардероб се прибираха дрехите и обличахме служебни облекла, най-накрая стоеше моето бюро на счетоводител-касиер с въртящ се стол, а зад гърба ми желязната каса за съхранение на пари. В друга малка касичка – касова книга, ведомости, досиетата на целия персонал. Залата се осветяваше от три прозореца, гледащи към свежата борова гора. Три радиатора под прозорците отопляваха зиме помещението. Условията бяха сравнително добри от обща гледна точка, но... имайки предвид, че всички материално отговорни лица водеха отчетност по срокове, атмосферата в определени дни се нажежаваше максимално.
След края на работния ден всички масово напускаха работните си места, а Марко Тотев продължаваше! Не търпеше отлагане нито едно от задълженията ми. Гледах да ги приключвам своевременно, а у дома през нощта ще кретам, докато позволяват силите. Карай да върви!
Абонамент за:
Публикации (Atom)