64. На посещение при Ванга

Времето ни преминаваше като скоростен вятър, не пропускайки нищо в своя бяг. Трудно се уреждаше снабдяването на почивния дом в напрегнатия курортен сезон. Колите бяха непрекъснато в движение и в почивните дни.

Един ден Величка ме изненада с въпроса дали желая в края на седмицата да отидем в Петрич при пророчицата Ванга с един от шофьорите? Тя щяла дасе погрижи за открити листове, а там имала омъжена първа братовчедка и уговорила с нея да им гостуваме. Ако съм съгласна, да я придружа.
Останах крайно изненадана. Тайните ми помисли и необходимост като че бяха чути от Горе... и ето урежда се!... Казах веднага „да“.

Христо претърпя много тежка операция. Първо го закараха с линейка в Пловдив при професор Петров. След снимките се видя разположението на оксалатните бъбречни камъни: два в легенчето, задръстили уретера, а третият в тъканта на единствения му бъбрек. Върнаха го обратно, отказвайки операция. Жив и здрав да е Камен, че се погрижи, дето се казва светкавично. Свърза се с професор Минков, който за късмет беше във Велинград по друг случай.

Христо замина с линейката за София и беше опериран спешно. Проф. Николай Минков извади двата камъка при уретера, но този в тъканта остана  – беше невъзможно да се извади.
Има ли век, има и лек! Христо се възстанови, макар и бавно, но болката от останалия камък продължаваше.
За обезболяване по-късно колежки на Христо му дали пакет сушен босилек да пие, но той се страхуваше да опита.

Речено, сторено! Заминахме безпрепятствено за Петрич. С отиването си най-напред влязохме при кмета д-р Димитър Наполеонов. Посрещна ни много любезно, но същия ден не можеше да бъдем приети при Ванга. Имаше група от Русия по голяма търговска афера и пророчицата беше заета. Кметът ни упъти да отидем на пазарището да внесем такса по 10 лева на човек за посещението при Ванга. На следващия ден сутринта трябваше да бъдем пред дома ѝ във Петрич.

Велчето познаваше града, пообикаляхме, за да се ориентираме, и след обяда се отправихме у родата ѝ. Посрещнаха ни много радушно! Уведомила ги беше по телефона и те ни очакваха. Нагостиха ни и въодушевено ни разказваха различни истории за великата пророчица. И съгражданите ѝ се възползваха от дарбата ѝ, но тя не всякога споделяла видяното.

Веднъж пред празници домакините провиснали на простора най-официалните си редила, а на следващата сутрин въжето го нямало на двора, безследно изчезнало заедно с дрехите – шуш! Отърчали рано-рано при Ванга, а тя ги чакала на прага и усмихната ги попитала:
– За дреите заедно с просторо ли идете? Е-е да сте ги чували, я нема да се карам сос людето!

Пази ги жената, за да не създава крамоли! Сайбията на семейството на нашите домакини беше обущар и веднъж леля Ванга поискала да ѝ направи черни лачени обувки с каишки. Отишъл при нея да вземе мярка за обувките, но взел със себе си и малкия си син. Момчето изприпкало напред, след него влязъл бащата, а тя още от вратата го погнала:
– А бре майсторе, не видиш ли, детето ти се е събуло по чорапе, а ти с големите кундри накъде си тръгнал?

Засрамен, той се върнал да се събуе. Благодарна бях, че го сподели човекът, да го имам  предвид.

Сутринта на 19.VІ.1975 г., рано-рано се упътихме към къщата на Ванга в Петрич. Пътьом взехме банички за закуска. Улицата пред къщата беше натъпкана с пъстро множество. Млади и стари, селяни и граждани, военни – даже и летци, майки с дечица. По силите ли е на една страдалница-пророчица да се справи с толкова мъка и надежди.

При нас двете дотича една съгражданка, която не познавахме, и каза изобщо да не чакаме! Тя била тук от месец и чакащите са направили списък по ред на идването. Изобщо нямало да ни запише, много било късно. Премълчахме си – ние вече знаехме какъв е редът за влизане, тази жена искаше обаче свой ред да наложи. Сигурно е имало причина да не я приема пророчицата толкова време...

До нас се спря млада майка с 4-годишно момиченце – хубаво, беличко, с едни живи очички. Разказа ни, че предишния ден след обяд дъщеричката паднала от четвърти незавършен етаж на блок в близкото село, където гостували. Падането се случило върху купчина градинска пръст, подготвена за цветни лехи покрай блока.

Момиченцето бе вперило поглед в закуската в ръката ми, забравена покрай неприятната предишна среща. Стреснах се и веднага му подадох баничката. Миличкото, изплашените близки не са го поканили ни с водица, ни с храна, а чакат светицата да каже какво да го правят. Усмихна се майчицата като видя как яде. Чудеше се какво да прави. Ами младост и неопитност, но трябва сама да поеме отговорността. Ако тук не успее, да върви в болница за преглед. Хвана детето за ръка и го поведе.

След известно време пророчицата излезе на вратата. Помислих дали няма да  прави сеанс. Но тя извика:
– Двете жени, дето вчера са пристигнали, да дойдат!
Тишина! Всички слушат мълчаливо. Посочи с пръст в посока към нас и каза:
– Тази жена със синята жилетка да се маха веднага! Тя е лош човек!

Аз бях до нея, но с розова жилетка, и все пак изтръпнах! Съгражданка ме беше предупредила, че който не ходи на черква пророчицата го гони, затова се чувствах като в небрано лозе. Но не би! Обърна се към другата страна, където жена държеше голямо дете, увито в одеяло, което плачеше неистово – страшно. Каза ѝ, че сама е виновна за детето, да се маха и да не тормози всички. Стоящите покрай нея научили, че свиня е захапала лицето на оставеното само на двора детенце и сега му изживяват мъката.

Къщата на Ванга в Петрич,
където тя приемаше по онова време 

Светата Ванга се прибра да започне приема. Служителят от бараката отвън пред портичката от гишето започна повикване по име. Хората, наредени на опашка по двама, се запредвижваха по пътеката към двуетажната къща. Първите приети – двама граждани, мъж и жена, с наведени глави бързо се изнизаха обратно, след хокането на Ванга на висок глас, чуващ се от отворената горна част на прозореца насреща в приземния етаж. Изгонени бяха веднага.

Милата... Тя изживяваше със сърцето си хорските тегоби. Вглъбени в себе си, съсредоточени излизаха следващите. Мълчаливо се придвижваше опашката. А чужденците се ползваха с предимство, таксата за тях беше 60 лева. Вълнуващо очакване, но и нас ни огря слънчице и тръгнахме стъпка по стъпка към целта. С наближаването вече се чуваше разговорът вътре с една австрийка и преводачката ѝ:
– Бижуто, което търси – да отиде във Виена! В гардероба, във вътрешния джоб на коженото манто на майка ѝ е!

Радостните възгласи на едрата чужденка след превода, наелектризираше околните!
– Но снимката на мъжа, която носиш в чантата – да знаеш, че не е хубав човек!
Покани ги да дойдат пак през месец декември и да ѝ донесат голяма кукла.  Обеща на преводачката, че тогава ще говори и на нея. На излизане русокосата австрийка просто летеше, а очите ѝ блестяха доволно от чутото от Светицата.

Вълнението за предстоящата среща ми действаше все по-силно. Първом влезе Велчето и не се забави много. Събух обувките и трепереща влязох, стискайки бурканче в ръце. Немеех, загубила и ума, и дума пред неземната светица а тя кротичко ме попита:
– Какво ми носиш?
Едва отроних:
– Сладко от звънички!

Светицата каза:
– Сполай ти!
И посочи да го оставя на масичката в ъгъла. На въпроса за какво съм дошла, кратко казах:
– За мъжа ми!

Тя протегна дясната си ръка. Поколебах се мога ли да я целуна, но се възпрях, защото не ходим на черква, макар и двамата да сме кръщавани със съпруга ми. Не мога да си го простя и досега, след близо 40 години.
Подадох захарта, тя веднага попита:
– Кой го оперира? – и допълни:
– Да не пие билки, че ще обостри камъка!

Не успявах да се окопитя, бях като в сън. Попита ме защо не сме влезли, когато извика двете жени, дето вчера са дошли, да влязат. Пак мълчах. Бях онемяла! Поръча да слушаме професора и каквото той каже, това да правим.

Покани ме да отида отново  през месец октомври и да нося 200 грама ленено семе. Очевидно чувстваше притеснението ми и искаше да отида, когато посреща за Света Петка. Отвън на портала, когато си вземах паспорта, ми дадоха квитанция за повторно посещение – беше им се обадила. Пазя я и досега, само като спомен за неизпълнено поръчение!

В живота не винаги можем да свършим каквото трябва и когато е необходимо. Няма време! Терзанието за предстоящи събития и без нашето знание ще си се случат в потока на живота ни! Човечни и доброжелатени, да продължим пътя си...

Отвън до портала ме чакаше Велчето, взех си и аз паспорта с квитанцията. Тя показа своята за месец август, когато е родена. Моята беше за месец октомври, също рожденият ми месец. Ето къде е обяснението.

След напрегнатите часове с моята дружка се отбихме на пазара за подкрепа с вкусни плодове. Там насреща до отрупаните с плодове маси, вперила поглед към нас, се усмихваше австрийката, все още много възбудена.
Не се стърпях да попитам преводачката дали са доволни.
– Я , я , я! – беше скоростният отговор на щастливката, която разбираше български и желаеше веднага да сподели радостта си.

Преводачката допълни, че им се отдава щастие през декември отново да са тук! Споделихме и ние за поканите, взехме си довиждане. Побързахме към къщата на нашите домакини. Днес ни предстоеше сбогуване с Петрич. Колата, след подреждане на щайгите с прясна продукция, ще вземе и нас в кабината.

Върнахме се по живо, по здраво, обнадеждени от препоръките, своевременно дадени за Христо. Предадох му заръката: да не пие билки, че ще се обостри камъка. Той веднага изнесе пакета навън, щастлив за навременното посещение на „най-високото равнище“. Ще чака среща вече с професор Минков за допълнителни препоръки.

63. Сестричка и братче заедно в детското креватче

Малкото внученце Виктор навърши вече 6 месеца. Майка му го отби от кърмата, за да готви дипломната си работа и след това да я защити. Ходеше до София и се връщаше. Прабаба Яне тоя път задяваше в цедилката Виктор, а какичката хващаше за ръчичка и се разхождаха след връщането на Ирина от детската градина. Чудно ми бе колко кротко и търпеливо разговаряше с тях и с песнички ги приспиваше. „Руското момче“, както му казваше сестричката (нейната си дума за русокоско, така галено го наричахме ние), с интерес следеше с очички, бърбореше нещо, смеейки се.

Грижите ни затрупваха и нас с Христо. Понякога нощите бяха недостатъчни. Вечер Виктор се научи да заспива на ръце с песенчица. Не признаваше детското креватче, а се гушваше в шията ми на топличко. Гальовно дете, сега и син му и дъщеря му са гальовни и към двамата родители. Детските песнички пеехме и повтаряхме, но и приказките по-късно четяхме редовно. Радвах се на желанията му, защото и аз съм любител на песни и книги от мъничка, но за мен нямаше кой да ми чете и пее, винаги когато поисках.

Елица влезе в последната си сесия и остана за известно време в София, защото малката палавница не признаваше затворени врати и все намираше за какво да потърси майка си. Камен пак пътуваше почти всяка седмица с Ирина до столицата. Веднъж на седалката до тях в рейса седнала гримирана и с тупирана коса студентка. Ирина силно казала:
– Тати, тати, виж я тая бабугерица!

Момичето чуло и се разсърдило, а околните се разсмели. Милият зетко се засрамил много!

Какво са разговаряли в София при майка ѝ, не разбрахме, но след завръщането Камен постави въпроса:
– Майко, какви небивалици учи това дете? Злепостави ме пред пътниците в рейса!
И повтори казаните от Ирина приказки в нейно присъствие, а тя обидена ме хвана за ръка, търсейки закрила.

Ирина и Виктор след връщането им от Перник,
когато лилавото палтенце вече е окъсяло

Бях изненадана – пред мен не се е случвало, навярно от прабаба си е чула тази дума. Когато баща ѝ я покани за следващото пътуване, тя категорично отказа. Опита се да я приласкае, обещавайки, че ще ѝ купи ново хубаво палтенце и тя трябва да го премери. Но честолюбието на детето бе силно накърнено.

Когато Камен се завърна с красиво бледолилаво палтенце, подплатено с каракул и прикачена качулка, разкрасена и отвън с бели кожички, настоя детето да го премери. Тя избяга, без да проговори дори. Започваше оформяне на силен характер, неподдаващ се на модни съблазни. По-късно си хареса палтенцето и го износи, но след като вече бе простила обидата.

След завършването на университета дъщерята започна работа в Рудметал в София по разпределение, а зетят – в Окръжната болница в Перник. Скоро след това наеха квартира в Перник, там намериха и места в детската градина за децата.

На Ирина много ѝ се отдаваха езиците още от ранна възраст. В детската градина с предимно пернишки дечица двамата мъници веднага се приспособили към граовския говор на децата, че и помежду си започнали да си говорят на него, но не и с родителите си.

След Руската гимназия в Пловдив и след университета Ирина беше на стаж в Москва и никой не ѝ повярвал, че е българка. Научи и английския и той вече е работният ѝ е език. Сега здраво се е хванала и с френския. Няма грешка нашето момиче. Не знам от къде е наследен живецът. В нашия род наклонности за чужди езици има от дядо, прадядо, и други роднини, а възможно е и в рода на зетя да има. Майка ѝ и брат ѝ също лесно учеха езици.

Трудно се пътуваше София – Перник и обратно. Рейсовете не бяха достатъчни и се губеше доста много от ценното време, затова дъщерята мина на половин работен ден.

Живяха така около година и всички заедно успяха да се преместят във Велинград. За децата влезе в действие пак щафетата!

62. Вълнения за две стотинки и за една пералня

Започна веднага напрегнатото ежедневие. Животът в почивния дом кипеше, както се казва „с капела“! По теренните пътеки с оживление и смях се отправяха летовниците, въоръжени с обли дървени пръчки за гимнастика. Чудното майско време се използваше рационално за дихателни упражнения сред ухаещата природа. Бодри и зачервени се завръщаха млади и стари.

Наоколо липсва градското оживление – домът е единствен в местността над Клептуза, отстранен от градския шум. Поради това винаги е пълен.

Изненада ни пак внезапна ревизия след някои промени в разпорежданията, но по това време книговодителката излезе в майчинство и още нямаше заместник, част от работата ѝ временно бе прехвърлена на мен. Задълженията като стихия ни притискаха и тук, и у дома.

Ревизията започна с касата и не щеш ли, изскочиха две стотинки разлика. Телефонистката ми беше отчела кочан с телефонни разговори, струващи само стотинки. В кочана лентата от събирачната машина бе отметната. Започнах повторна отметка, но тя ме прекъсна и поиска бързо да ѝ дам нов кочан, тъй като я чакали да платят допълнителни разговори.

Съгласих се да заприходя стария кочан и да осчетоводя ордера, като по-късно направя отметката и при евентуална разлика да коригираме, за да не се пречи на телефонните разговори. Не успях да извърша отметката, което ми създаде редица неприятности. Проверката мина без коментар. Но когато ревизорът прочете пред всички акта за ревизията на касовата работа, в присъствието на главния счетоводител и управителя, изскочиха злополучните две стотинки в повече! Ревизорът не ми поиска обяснение за тях.

След прочитането на ревизионният акт обаче управителят ме извика насаме и ми чете, както се казва между нас, „конско евангелие“ защо съм допуснала да ни „дъвчат“ за двете стотинки. Преглътнах упрека – виновна бях, че допуснах да ме подведе колежката! На другия ден, като слизах за обяд, случайно се срещахме с ревизора и той ме попита:
– Мария, какви са отзивите за ревизията?

Обясних за недоволството на управителя от грешката ми. Той обаче ме посъветва да му кажа, че стриктно са проверени ведомостите и всички парични документи и няма никакви други пропуски. Взех си бележка занапред да не отстъпвам пред никого.

Ако някой прочете случайно написаното, сигурно ще си помисли, че това са измишльотини, в сравнение със злоупотребите за баснословни суми в днешния 21 век. Съд не ги лови, а керванът си върви! Но понякога деликатните моменти оставят дълбока следа, макар и смешно дребни. Честолюбие, или?... Единственият изход отново е „немката“.

Нашата книговодителка, омъжена за Никола Тодев, внук на банскалията Никола Тодев, заселили се в Баня Чепино, както и моят дядо Лазар и много други фамилии, се сдоби с момченце, кръстено Борис на дядо му. Всички от счетоводния колектив сърдечно ги поздравихме. Нека малкия Борис расте здрав, щастлив и да догони ръста на мъжете на фамилия Тодеви, а родителите му да поемат грижата той да не остава самотен – рой дечица да го последват! Поднесохме скромен подарък – влогова книжка с вноска от 20 лева.

Започна работа и заместничка на Ели Тодева, едно мило усмихнато момиче, младо и трудолюбиво. Докато смогне със задълженията си, Величка също оставаше след края на работното време. Слънцето до късно огряваше котловината, прибирането вкъщи наподобяваше ободряваща разходка.

Една утрин, след започване на работа, се обади по телефона отговорникът на дом №2. Една от перачките при придвижването си навън по пътя си навехнала крака и трябва да отида да направя акт за битова злополука. Главният счетоводител разпореди да се придвижа с оазката, за да може да превозят и пострадалата до медицинския ни център за помощ.

За пръв път посещавах работното място на жените там. Голямата перална машина изпираше бельото и на двата дома. Перачките гладеха всичкото бельо. В помещението на пералнята въздухът не се дишаше, едва престоях там за кратко. Жените ползваха едновременно четири ютии, а вътре парата витаеше навсякъде като облак. Не съм си и представяла толкова нездравословно работно място. Свърших каквото трябва и побързахме обратно, за да получи жената навременна помощ.

Останах с потресаващо впечатление. Мислех си колко е голямо различието в условията за работа с тези на домакинките, които ползваха и безплатна храна, докато перачките си я заплащаха. Не коментирах с никого това, но червейчето ме глождеше. Бях профгрупов отговорник, но на счетоводния колектив. Терзаех се как да се помогна, когато един ден, отивайки на барчето в 10 часа, съвсем неочаквано се срещнахме с един от лекторите от ведомството. Дошъл на почивка за една седмица.

Заинтересува се дали има проблеми по финансовите въпроси. Реших да попитам пропуск ли е при нас, та перачките си плащат храната, а колежките им санитарки по етажите  ползват безплатна храна? Отговорът бе, че е възможен пропуск, но ще провери. Благодарих му и му пожелах приятен отдих в дома. Повече не се видяхме. Останах с впечатлението, че ми зададе въпрос само от любезност. Не знаех какви са възможностите му, а не посмях и да попитам.

В края на месеца диетологът донесе списъците за храната и обърна внимание, че към безплатната храна има допълнение за перачките. Каза още, че преди да нанеса информацията по ведомостите, трябва да отида при управителя.

Предчувствах за какво ме вика, но тръгнах веднага. Влязох, очаквайки бурята да ме връхлети, но ме закриляше бронята, че въпросът вече е решен. Развика се:
– Каква си ти, за да поставяш такива въпроси? Кой ти е позволил това?...

Мълчах си, но бях удовлетворена от решението на ведомството. Впоследствие узнах и за известни подобрения в пералнята, но си пасувах и не питах за подробности, навярно оттам идеха ураганите.

Милите ощетявани жени, колко се зарадваха при изплащане на заплатите, смятайки че са получили увеличение. Поясних им, че вече им е разрешена безплатна храна, а заплатите не са променени. И други шушукаха, че се нуждаят от това или онова, но под сурдинка. Надеждата крепи човека!

61. Великден в София

Сесия след сесия и след година и четири месеца студентката ни дари с второ внученце, момченце. Дядо и баба бяхме на „седмото небе“ с мъжката рожба на щерката! Изненадани, в почуда бяхме как ли се справя нашето мъжко момиче. Откъде набира тая енергийна сила, без да прекъсва следването си, да дари живот и на две свидни рожби? Благодарим от сърце на Господ за помощта!

Подготвихме се за настъпващия голям празник – Великден с червените яйца, козунака и печеното великденско агне и потеглихме с рейса към София и студентското общежитие за семейни. Сватовете от Плевен – майката и бащата на Камен, ни бяха изпреварили. Вече имаше заредени обелени цели яйца и пилешки деликатеси, козуначено руло. Нашият малък красавец спеше потрепвайки на леглото. Това светлокосо, нежно същество, пръкнало се в навечерието на светлия празник! Честит и светъл да е пътя му! Здрав да бъде като китката от дъхавия здравец и да се множи като него! Внученце мило на баби и дядовци, дошли да го зърнат и прегърнат, наречено Виктор.

Христо постави тавата с печеното агне на масата. И червените яйчица грейнаха до него с препечения козунак. Зарадваха се децата, а сватът попита мъжа ми в скороговорка, дали е избрал най-голямото агне от стадото.

Очите ми бяха устремени към Виктор. Малката сестрица се завъртя покрай него и отведнъж натика в устата му едно цяло обелено яйце. Извиках:
– Неее...

Камен беше наблизо и светкавично измъкна яйцето от малката устица, а бебето блещеше очички! Милата сестричка вече проявяваше грижи да нахрани братчето, а ние всички останахме стреснати. Елица гушна Виктор за кърмене, после го изправи да се оригне. Успокоиха се духовете!

Яни, притичвайки се в помощ на кака си, сервира на всички от печеното. Сватът Атанас шеговито пред всички каза на сина си:
– И догодина да няма пак бебе!

Такъв беше, непрекъснато се шегуваше, и то със сериозна физиономия. Христо  напълни чашите с вино и вдигна своята за наздравица на момчето от новото поколение. Явно още му е мъка, останал без мъжка рожба! Очите, усмивката говореха за голямата радост. Сватовете имаха само мъжка челяд – двама сина и вече трето мъжко внуче, единствена за тях беше внучката.
Хапвахме, пийвахме, чукнахме се за здраве с червените яйца с поздрава:
– Христос Воскресе!
– Во истина Воскресе!

В нашия Родопски край българомохамеданите много се радват да им подариш великденски червени яйца и една приятелка ми казваше, че с тях натриват бузките на малките дечица – да са здрави, бели и червени. На Виктор още е рано да червим личицето, още си е червено. Гушнах го само да му предам от моята енергия и го подадох и дядо му да си го гушне. Тоя русокоско приличаше на майка си.

Колко неустоима е топлинката на детското телце до сърцето! Магнетично привличане! А Елица се беше изциглила пак като иглица, чувствах се виновна, че не мога да ѝ помогна, точно когато най-много се нуждае от това. Обстоятелствата налагаха двамата с дядо Христо да си тръгнем с последния рейс за Велинград. Сватовете оставаха в 10 вечерта да гонят влака за Плевен. Лелчето ще пошета още и ще потегли за Дианабад.

Не е леко за провинциалисти да овладяват знания, ведно с женитба и две дечица едно през друго. Но сами твърдо са решили! Взехме си сбогом с влага в очите.

60. Завръщане у дома, стига толкова бинчосване по София

Китните родопски върхове и омайната юнска прелест привличаше млади и стари. Легловата база на почивния дом бе заета до краен предел. Заместващите  по време на отсъствието ни изоставаха вече с работата, чакаха ни с нетърпение. Запретнахме ръкави да наваксваме по всички възможни линии. Не ми стигаше работното време и редовно оставах до късно.

В един такъв късен ден внезапно се почука на вратата и при мене влезе почиващ, позната физиономия – често идваха с жена му при нас. Съобщи ми за злополука, станала преди два часа с диетоложката Костадинка в банята на кухненския персонал. Стъпила на бидето да затвори прозорчето, но бидето се счупило и жестоко я наранило. Той пръв чул писъците и се притекъл. Извикали бърза помощ. На носилката я покрил с бялата ѝ престилка и линейката я откарала. Била още в съзнание...

Човекът идваше да обясни с точност станалата трудова злополука, знаейки сериозността на положението и че актът за злополука следва стриктно и навреме да се представи. Покъртителна картина е било, неописуемо страдание сполетя най-изпълнителната, добродушна и отзивчива приятелка. Вярна съпруга и нежна майчица на малката си дъщеричка – майка Динка.

Чути бяха отправяните ни молитви за помощ свише! Има ли век има и лек! Чистата, любвеобилна и със силен дух жена със сетни сили прибирала коремните си вътрешности. Летовникът беше впечатлен от видяното чудо на духовната женска сила! Уведомил беше и ведомството за помощ. Животоспасяващи лекарства се намериха и на интервали три пъти върнаха Костадинка към живота!

Целият колектив разстроен следеше бюлетина за състоянието на пострадалата. Назначената заместничка дълго не можеше да се справя пълноценно и кухненският блок негодуваше. Всички те още бяха потиснати от злополуката. Станалото можеше да застигне всеки друг. Но има ли виновен? Има ръководство за това, да каже!

Към дома на половин щат се водеше и строителен техник. Заведението се експлоатираше отскоро. Дано няма и друга подобна опасност!
Трудно е, бавно е връщането към спокойна работа след подобни произшествия. Понякога животът ни сервира сюрпризи един през друг.

С дядо Христо пред цъфналия трендафил

Неочаквано Камен доведе Иринка вкъщи да я гледаме, че започва есенната изпитна сесия. До 7 месеца тя беше главно на кърма и различни зеленчукови пюрета. Освен дрешките, дъщерята изтискала едно бирено шише напълнено с кърма, но явно малката вече трябваше да се прости с майчиното мляко.

Купувах вечер прясно издоено мляко от кравата на една съседка. Допълвах менюто на Ирина с кремче, направено от яйчен жълтък, прясно мляко и чаена лъжичка препечено брашно, леко подсладено, което приготвях на водна баня. Внучката с желание прие промяната още през почивните дни.

Мойта майка я гледаше през седмицата за дневна смяна, щафетата продължавахме ние с Христо. Иринка растеше, поумняваше и с прабаба си Янка много се погаждаха, 63 години беше разликата им. Стъпаше в стоялката на колелца и с масичка отпред, където ѝ са сложени играчки, а баба ѝ кротко ѝ говореше и ѝ попяваше. Като я слагаше да спи в детското креватче през деня, я държеше за ръчичката, седнала до нея. Толкова ѝ беше харесало, че искаше и аз вечер по същия начин да я приспивам. Не желаеше да легна до нея, а седнала да я държа за ръка! Щеш, не щеш..., работата няма да избяга, ще си я свършиш, когато заспи!

Майка ми с голямо удоволствие се грижеше за малката палавница! Задяваше я на гърба си със шарената вълнена цедилка, а тя весело риташе с краченцата, седнала удобно, стискайки с ръчичка стагите. Ходеха наблизо при заводското училище, където имаше павилион за закуски и винаги беше оживено. Ученици и по-малки деца пазаруваха стръвулийките. Ирина се опитваше да контактува със закачливците, посягайки с ръчичка към лакомствата. И на нея вече се позволяваха корички от кифлички и милинки. Прабаба ѝ имаше грижата и за това. Веселото ни първородно се бореше да си похапне като другите. Характерът си проявява малкият човек – без плач и сръдни. Кротките разговори, песничките, и навременното хранене не бяха без значение.

Напролет с прабаба Яна

Спомням си, още като кърмех първата си дъщеря, бай Кольо Мицинов ми се оплакваше за внученцето си, че „скъсвали чорапето“ с жена му да го друсат по цяла нощ, че плачело, та будят махалата. В чудо се видели бабата и дядото! Възможно е да е прекъснала кърмата на майката, щом не се приспива на гърдата, а може и болничко да е било. Моята свекърва казваше, че момченцата получавали колики. За това препържвала праз, слагала го върху платно и още  топпличко го налагала ниско върху коремчето. Не знам какво мислят педиатрите за това.

Нашата малка палавница ни развеселяваше, започваше и езици някогашни да ломоти, казваше прабаба ѝ. По цял ден разговаряли. Разказвали си приказки, а също и за животните по двора.

Зетят предпочете да кара докторския си стаж във Велинград. Вземаше много дежурства и през почивните дни пътуваше с Ирина при майка ѝ, която вече беше бременна със второто (но това аз научих по-късно).