25. Мирен труд след военните действия

Доброволният труд допринесе много за изграждането на новото общество. Национални, окръжни, общински бригади работеха в строителството на железопътни линии, пътища, в земеделското стопанство. Начело беше младежта. В Чепино се започна с булеварда към с. Лъджене (сега булевард Съединение”), впоследствие стигнал и до края на с. Каменица. Ентусиазъм не липсваше, но дълго и трудно се оформя три километровия път с пешеходни и колоездачни пътеки отстрани, а бяха необходими и много материали за това строителство. Но обликът на бъдещия град, към който се бяхме запътили, ставаше различен.

Не закъсня и митингът. На него от балкона на старото читалище Манол Велев обяви предложението на каменчани, начело с кмета им Тодор Ямаков: трите общини – Чепино, Лъджене и Каменица да се обединят в град с център Лъджене. Изискваше го вече времето да се обединим като курортен център! Ура и ръкопляскане огласи площада но... имаше и роптаещи. Трудностите бяха очевидни – още нямаше автобус, а учрежденията ще са в центъра, на километри от двата крайни квартала. Община, поща бяха на площада в Лъджене.

Решението беше официално взето (с ПМС на  НРБ № 4) и беше обнародвано на 5 февруари 1948 г. – трите села станаха Велинград, наречен на името на партизанката Вела Пеева. През 1950 г. градът бе обявен за балнеоложки курорт от национално значение, а в наши дни вече и за спа център на Балканите.

Кмет на новия град остана Тодор Ямаков, каменският кмет, а за заместник кмет избраха Мойсей Праматаров. Иван Дивизиев, Елена Попова и Васил Гилин станаха членове на управата.

Трудно време настана за обеднелия народ – след „метлата на войната“ трябваше да поеме в свои ръце и благоустрояването на новия град...
Отечественият фронт от градски мащаб, по квартали и райони – начело с учителите, заякналите кооперации, включително и младежката организация ДСНМ помагаха с каквото могат. Медиците, интелигенцията – заедно с читалищата, вземаха дейно участие. Кретахме, но не спирахме!

Един пролетен ден ръмеше дъжд, когато излязох от къщи и преминах моста при Ушевата фабрика. Реката беше пълноводна и замътена, както всякога при по-обилен дъжд. Но, когато изпълнила мамините поръчки, се връщах към къщи, положението се беше променило. Дървени материали, дървета и клони бяха задръстени в подпорите на моста, а реката бучеше и преливаше долния му край откъм железопътната линия – мътна, страховита хала. Откъм циганската махала по-надолу в средорека на реката се чуваха писъци. (По късно махалата се изнесе на левия бряг.)

Чудех се какво да предприема, когато покрай мен едър мъж премина бързо и сполучливо през целия мост, който нямаше парапети. Без много да мисля, гледайки само в краката си, като зашеметена преминах. „Мечка страх, мен не страх“. Така си казвахме като малки – плюейки на ръка с пляскане. Още не се бях прибрала, когато от фабриката излязоха няколко едри мъже, всеки с цепина в ръце и, борейки се със силната вода, ловко отстраниха напречните дървета по течението надолу. С тях беше и мъжът, който премина преди мен моста.

До вечерта дойде куриер от младежката организация с покана за трудов ден на езерото за почистването му от пясъци и тлак – беше го заляла придошлата река. Обясни, че силна буря се разразила по Абланица, повличайки изкоренени дървета, буйната вода подровила подпорната стена след моста и заляла Клептуза. Тревогата беше голяма и изискваше спешни действия. Сутринта с лопатата се отправих направо по прекия път от фабриката към воденицата на бай Гошо Гушевилов до езерото. Там вече се бяха притекли много доброволци.

Така изглеждаше езерото „Клептуза” по време на моята младост

Включих се в долният край, където изтичаше водата от езерото. Специалисти измериха дълбочината на наноса – по цялото протежение тя бе близо до двата метра. Малко е трябвало, за да прелее. Заприиждаха още възрастни и млади, включиха се веднага в разчистването. Нямаше време за кафе, нито за обедна почивка, трескаво се работеше дълго време, докато се възстанови всичко. Сговорна дружина, планина повдига. Права е народната приказка за всички времена – не само за някога, а и за сега. Нужна е само любовта към всичко и всички!

Наводнението донесе кахъри на мама. Засяла беше вече най-голямата градина в Ленища (Калище) от 2 декара с лен, уверила се в доходността му. Сега се тревожеше дали яркът за напояване от реката не е залял със затлачена вода Ленища. Припряно се отправихме нататък, а там вече стопани разговаряха с вадаря от синдиката бай Георги Каменчанина – той разтревожен търсеше помощ.

Голямата водна хала отнесла целият бент и се налагаше собствениците веднага да помогнат за повторното му изграждането, че сезонът напира. Тези, които не се включат с труд, ще трябва заплащат допълнително, обясни той. Бай Георги усърдно си гледаше работата от дълги години, познаваше всички и им вярваше, сигурен в дадената дума, затова и реколтите надхвърляха нормата.

Заобиколихме ленената плантация... Изчезна тревогата на мама, като погледна огряната от слънце свежа зеленина с цъфналите небесни звездички на върха, разлюлени като морската шир от лекия бриз. С трепет гледам този нежен син цветец и мислено венче си сплитам в косите си да сложа, та слънцето и в мен да грее и сърцето ми да топли.

Тази картина ми припомни една друга, по-стара... Пренасям се... литвам пак в детските години на пункта в Телидере. Гледам картината на стената: пет самодиви във феерични дрехи, хванати за ръце, босички играят хоро по тревата на слънчева поляна в гората, а на главите им в разплетените дълги коси – венчета от сини цветя. Рамката на картината е от бели брезови клонки, пресечени с пет сантиметрови краища в четирите ъгъла. Години живяха самодивите в стаята ни.

На влакнодайния лен царството му беше в Ленища – оттам и името на местността. В начало го сеехме в малки количества – само за лични нужди. Топяхме го на топилата с минерална вода, а след това на маначката на бай Манчо Рабаджиев се изкарваше влакното. От отпадъка (кълчищата), майка ми мънеше с ръчно приспособление и предеше на рудана за бели черги. Фините валма лен, изпридаше на специална хурка – тънка фина прежда, пресукваше я и в два ката и от нея плетях покривки и кувертюри за спалня. Мама с такова умение изпридаше тънка, усукана нишка, че не може да се различи от фабричната. Избелваше пасмата за плетене с дъбова дървесна пепел. За тъкане на платно за бродерия, за  цедила за сирене и извара ползваше прежда в един кат, без да я избелва.

Новата реколта се отглеждаше с голямо напрежение, тъй като беше в по-големи количества и за търговски цели. За това и семената, и влакното следваше да са в пълна зрелост. Веднъж татко доведе непознат за мен специалист – сигурно агроном, който стри на ръката си семена, опитвайки твърдостта им. След това стриваше стръкове от израслия висок лен по дължина, та да падне пъздера, за да види здравината на влакното и определи кога да се скубе. Хареса качеството му. Вече имаше ленена фабрика в Каменица, което улесняваше обработката.

От семената напълнихме нов широк кеневирен чувал. Като бисери лъскаха кафявите ленени семена. Удоволствие беше да ровиш с ръка плъзгавите сухи зрънца и да ги стискаш в шепа, пускайки ги в чувала. Чисти, без прашинки дори, направо за аптека. И сравнение не може да се прави с купуваните сега. Чувалът стоеше отворен в антрето, за да се проветрява още.

Идваха понякога да искат за лек на забрала гърда или пета, мама не връщаше никого. Веднъж стъпих с черни каучукови гуменки върху дъска с ръждясал пирон и от болката ме спаси ленено семе, сварено с прясно мляко още топло (по рецепта на Петър Дънов). Колко още къртовски труд се хвърли на градината за преораване, правене на лехи и разсаждане на червеното есенно зеле – втора реколта. А напояването нямаше край, за да се облива всяко стръкче дори до късна есен, че зелето най-бързо завива в есените мъгли, а тука много ги няма. Изчакахме го... но станаха твърди, вкусни и хрупкави зелки, та идваха направо от градината да го вземат.

Трудно беше за цялото семейство да се изкарат две реколти за сезона, но както казваше татко, „сухата пара“ ще помогне да бъде довършена двустайната къщица с кухня и изба долу и да се вароса тухлената плевня за кравичката. На сиромаха му дай труд, та да си направи здрав дом за децата. Мечтите не стигаха до палати, а за обич човешка – задружна!

24. Братовчедка ми Лена

Много бяха падналите на бойното поле, но не по-малко бяха и тежко ранените... За тях, след огнения ад, всеотдайно се грижи д-р Захари Дошкинов и санитарите. Веднъж, давайки първа помощ на тежко ранен боец, надигайки се под грохота, разбрал, че попаднал в „ничия земя“, поради отстъпление от редута. Но той продължил да помага! (Това сам разказа у дома при посещение в разговор със съпруга ми за случки през войната.) Не мислеше никога за себе си, раздаваше се докрай. Неизлечимите болни посещаваше за утеха на близките и облекчаване с личната помощ, с катетър и др.

Доктор Дошкинов

Доктор Дошкинов беше безпогрешен диагностик. През 1943 г. изпрати братовчедка ми Елена в Католическата болница в Пловдив за лечение с диагноза менингит. При свиждане тя ми разправяше как студенти, минавайки на визитация, я съжалявали, че такова хубаво момиче (тя действително беше красива с тъмните големи кафяви очи и тъмната дълга гъста коса) е получило вече голям побелял кичур от лявата страна... Успокоявах я, като и припомнях за познатата ни ученичка, която оздравя, а заради побелялата ѝ коса ѝ казваха Иринка Сивото гълъбче. Лена не знаеше от какво точно е болна и сравнително спокойна, обясняваше, че майка ѝ ходела да се моли за здравето ѝ в черквата на болницата.

 Неизлечима болест беше за времето менингитът. Скоро я донесоха в безсъзнание от гарата до вкъщи  четирима мъже, хванали вълнена черга вместо носилка. Подадох писмото от болницата в Пловдив на доктора с въпроса какво значи „менингит от специфично естество“.
– Туберкулозен – каза той – може да откара и месец, Лена има млад и здрав организъм.

Останах с нея. Леля ѝ Софка ѝ готвеше супа от домашно пиле, давахме ѝ само чорбичката. Поемаше я и канеше да я опитам, правех го. С надежда очаквах да се съвземе, но Д-р Дошкинов беше категоричен, и когато я облекчаваше с катетър, ме караше да държа ръцете ѝ, а тя молеше (подсъзнателно, не беше в съзнание) тихичко:
„Миченце, пусни ме!“

Лена и аз, по-малко
от година преди да се разболее

Не... не можех да го асимилирам! Обичахме се повече от сестри още от детството. През деня ходех да отпочина в къщи, за да мога да издържам седнала на стола нощем. Майка ѝ плачеше и не влизаше в стаята. Само докторът неотстъпно ни наблюдаваше късно вечер. Баба, в голяма тревога, не можеше да си намери място. Възрастна близка легна на пода и се сви да спи там, а мама остана да постои известно време.

Седнах от дясната страна на Лена на стола до леглото. Леко унесена, „видях“, че се отвори вратата на антрето, а след това и на стаята. Вратите останаха разтворени, а вътре влезе възрастна непозната жена, дребна, позагладена, облечена в тъмна нова дреха, нова вълнена престилка, запасана с широка красива лъшница, пребрадена с маслено зелен вълнен кошак с тясна украса на цветенца покрая, с ресни. Вървеше бавно и седна на стола до леглото отляво, съсредоточила погледа си в лежащата Лена...

Когато по-късно се отби баба, тихичко ѝ разказах за просъницата, а тя просълзена промълви:
– Маро, ти си видела майчицата ми, точно с тия дрехи я изпратихме от земния ѝ път... Сега, е дошла за Ленчето, щом е оставила вратите отворени!

Настоя да не стоя тука повече, изпращайки ни с мама у дома. Беше 10 декември 1948 година. Изминали бяха 26 дни от завръщането на Лена от Католическата болница в Пловдив. В траурното шествие на 11 декември я съпроводиха много младежи, начело със завършилите заедно с нея дружки от Девическата професионална гимназия.

След известно време ме потърси приятелят ѝ, който отбиваше военната си служба. Лекувал се в лечебница и там му препратили телеграмата за смъртта на Лена – вестта го ударила като гръм от ясно небе. Потърсил отпуск, пуснали го. Потресен слушаше за участта ѝ, не можеше да се примири – как го е изпратила и къде го посреща!...

Напрежението на доктора продължаваше. Известно време идваше късно вечер у дома, палехме газена лампа, за да наблюдава очите ми, с остра шевна игла правеше драскотини по стъпалата, за да види реакциите на кожата. Понякога занасях урина у тях, която изследваше сам в къщи. Опитвах се да го убедя, че вече се възстановявам, но той явно още се страхуваше да не пламне епидемия и продължаваше проверките, като държеше да бъда като под неофициална карантина, виждайки, че го разбирам. Войната, тежката беднотия на хората отдавна бяха активизирали жълтата гостенка.

Всичко мина благополучно, опасенията на доктора останаха в историята. Възхищавах се на д-р Дошкинов за безрезервното му и обикновено безплатно отдаване на нуждите на страдащите и същевременно ми беше жал за него – обикаляше с колелото до късна вечер, едва движейки изморените си крака. Не го плашеше ни петнист тиф, ни война, ни менингит, а щом е за деца, казваше, че нищо не може да го спре! Живееха с кака Мара още в Ищевата къща на втория етаж с балкон към площада. Нежна, красива, облечена изискано, тя често сядаше отвън. Спомням си я от детските години – запомняща се гледка на фона на селската действителност. Когато някой позвънеше на пътната врата, излизаше на балкона и приветливо обясняваше къде може да намерят доктора.

Картината изпъкна отново в ярка светлина, когато много години по-късно д-р Дошкинов дойде в къщи. Карах тежка бременност с втората ми дъщеря. Състоянието ми му напомни личната му болка. Кака Мара карала много тежко бременността си, без да може да поема никаква храна. Как ли не опитвал да помогне, но без резултат. Веднъж взел кюфте и ѝ го подал с вилица да си отхапе, тя се извърнала, а той го изхвърлил заедно с вилицата през балкона.

Тежко изживявал болката, че не може за рожбата си да даде помощ. Потресаваща мъка разтърсила и двамата, когато загубили детето. След разказа, преживял го наново... излезе. Раната не беше още зараснала.

След сполетялата ги загуба, семейството на нана Кинка Фурнаджиева напуснаха завинаги Чепино. Д-р Дошкинов се настани в тяхната къща, като преустрои магазина, наеман от бай Милко Разгелето, в стая за живеене. Така в двукатната им къща приеха по-голямата сестра на кака Мара, заедно с децата ѝ. Известно време у тях живееше и младият д-р Монев, също от родата. Те просто бяха едно сговорно семейство.

23. Жертви и жертвеници

Участието в партизанското движение на възрастни и най-вече на бедните младежи в Чепинско беше голямо. Това създаваше напрежение за цялото население, занятията на учениците често не се провеждаха заради блокади. Хората се страхуваха и от партизаните, и от полицията, и от военните на Ловната дружина.

Ловната дружина, на която бяха длъжни да сътрудничат и полицаите, и тайните агенти, заемаше подземието и етажа на Прогимназията в Лъджене, където без съд и присъда в края на 1943 г. и началото на 1944 г. бяха изтезавани млади и стари. След време, когато „вината“ не бъде доказана, нито пък призната, въпреки изтезанията, арестуваните биваха пускани но... само те си знаят как са се довличали до дома.

Моят баща бе един от мъчениците на Ловната дружина. Арестували го, когато сам отишъл да съобщи за партизанска акция на пункта Телидере. Командирът на партизаните така му заръчал и той изпълнявал. След като взели бойната му пушка, униформата на горски и бинокъла, партизаните се двоумели дали да не го убият. Спасил го Гьогата Бандаков, негов сънаборник и приятел. А и командирът бил уверен, че това ще сторят в Ловната дружина, затова и му поръчал да отиде направо там. Така и направил.

И наистина Ловната дружина го арестувала и изтезанията започнали – бой и ток, ток и бой до безсъзнание. После отново. Изненадващо се е намесила Съдбата. В ареста случайно го зърнал един големец, който бил там по неизвестни причини. Отявлен ловджия, този човек многократно посещавал естествения природен резерват на различни диви животни близо до Сюткя, където татко бил горски пазач и често, заедно с колегите си, придружавал групите ловджии.

Един от ловните излети. Възможно е 

сред тези хора да е спасителят на баща ми.

Намесата на човека носи злини, но понякога и помага! Както случилото се с моя бащица. Навярно незабравимите впечатления на големеца косвено са допринесли за спасението на татко в най-трагичния момент. Това е моето обяснение за случилото се в ония тежки времена според мамините откъслечни приказки, докато с баба лекуваха нараненото татково тяло. Сполетялата ме мъка през тези ученически години още не е изтляла.

Последвалите събития също бяха тревожни за семейството ми. Майка ми какво не преживя, когато последваха запас след запас за баща ми на летище Крумово, а после и мобилизацията при започването на войната и участието му на фронта при Бяла паланка. Трябваше да се помирим със случилото се, помнейки казаното от Светата Ванга: „В живота няма случайности“.

След арестуваните от Ловната дружина бе и Христо, който по-късно стана мой съпруг. Закален физически, тогава в разцвета на младостта си, той изтърпял нечовешките мъчения и нищо не признал. Което всъщност е спасило живота му – по-късно от архивите се потвърди, че Ловната дружина е имала заповед да избива без съд и присъда призналите помагачи на партизаните, както и онези, за които е имало неоспорими доказателства за дейността им. Христо излязъл от ареста едва жив. По-късно в спомените си се опита да разкаже за преживяното, но само онова, което помнел от моментите, докато е бил в съзнание. Посетил рентгенолога д-р Боянов от Санаториума, но в неговия частен кабинет. След обстоен преглед, освен всичко друго лекарят казал:
– Момче, жалко, но бъбрекът ти не работи!

Милата му майчица с мазила, и увиване в овчи кожи лекувала тялото и поддържала с каквото може храненето му. И баща му тъпчел неспокоен край него, докато била обявена военната мобилизация и Христо, макар и болен, трябвало да вземе участие в Отечествената война.

Моят съученик Иван Бандаков се включи, заедно с чичо си Никола Бандаков, в партизанския отряд „Чепинец“. Беше най-малкият партизанин. Беше останал без майка и брат от невръстни години. Баща му бай Тасе Бандаков, селския глашатай, имаше многодетно семейство от четири деца и още една дъщеря от втората си жена.  Момчето с тъжните черни очи, тихо и скромно, ученолюбиво, седеше в третата редица на последния чин, облечено със сива вълнена фланела, изплетена от домашна прежда. След завършване на прогимназия през 1942 г., школото на Иван продължи в чиракуване и във фабриката, докато поемат с чичо му Коле Бандаков към балкана.

Иван намери смъртта си в най-зловещото сражение на връх Милеви скали на 4 септември 1944 г. срещу многочислена войска и жандармерия. Там загинаха общо 12 партизани. Това бяха братята Иван и Атанас Маврикови, братовчеди Тодор Николов и Тодор Георгиев Пухалеви, Иван Бандаков, Никола Бандаков, Никола Алексиев, Христо Боянов, Христо Дрънков, Атанас Дински, Симеон Фисински и командирът на ІІІ-та партизанска оперативна зона Методи Шатаров. Преди това при акция на жп спирка Острец загива Никола Манолов от Чепино...

Не ни подминаха и черните забрадки на войната. Мобилизираната II-ра армия тръгна с руските войски срещу Германия. Трескаво се стягаха войнишките торби на бащи и синове, подмокрени от сълзи на съпруги и майчици мили.

Още не затихнали тъжните звуци на камбаните, оплакващи загиналите партизани, и запристигаха съобщенията за покосени от вражески картечници млади войничета от 27 пехотен Чепински полк по голите скалисти чукари на Страцин. Зазвъняха пак тревожните камбани още в първата фаза на войната, Крива паланка, Куманово... все мъже в разцвета си загинаха от Чепино. Тръпнейки очаквахме края на войната.

С отдалечаването на фронта се губеше връзката с близките ни. Баща ми, чичо ми, приятели, близки и далечни – не идваха вести! И в училище атмосферата беше същата. Започнахме изучаване на руски език. И заечаха в клас на руски песни, свързани с войната. „Дан приказ ему на запад“, „Три танкиста“, „Тьомная ночь“ и много други пълнеха тетрадката по руски.

Бушуващата война продължаваше да покосява дръзките и смелите. В Чепино военни бяха докарали в затворен ковчег тялото на полковник Иван Димитров Фурнаджиев, син на нана Кинка и Димитър Фурнаджиеви. Поставен беше в едно тясно помещение в къщата на бай Колю Минчев до кръчмата му с отворена двойна врата. Дребничката и слаба нана Кинка ридаеше неудържимо и се мъчеше с ръце да отвори капака на прикования ковчег, но застаналият на пост войник не позволяваше. Застигналият го шрапнел на командния пункт го беше поразил тежко.

Поклонихме се с баба Мария пред светлата памет на героя от войната. Тя се опита да вдигне дружката си от Банско, прегърнала дървения саркофаг, но нана Кинка продължаваше, все едно прегърнала високия снажен син, нямайки друга възможност да се прости с него. Той ѝ бе първородният. Оставаха ѝ вторият син Георги и дъщерята Вася.

Не се забравят спомените за смелите загинали народни чада, а помним и зачитаме и останалите живи. Един от тях е Никола Г. Мавриков, най-големият брат на Иван и Атанас Маврикови. Прочела бях за геройството му на фронта и когато по-късно работехме заедно го попитах, той просто се стесняваше да говори. Обясни как под силния обстрел с оръдия и картечни залпове нашите отстъпили, което разбрал, идвайки в съзнание. Край него нямало живи бойци. Той взел картечницата и започнал веднага неудържима стрелба в тила на врага. Сега и те отстъпили, смятайки че са обкръжени заради ненадейната и непрекъсната стрелба  откъм гърба им. Така майорът-герой спасил другарите си.
– На фронта няма бягство и страх, тука си за да воюваш – простичко обясняваше той.

Пред никого от колектива не споделяше за тоя и други подвизи.
Религиозната нана Пенка Маврикова беше родила и откърмила петима сина, израсли в Чепино в многолюдното семейство.

Отзивчива към страданията на хората, тя, силната духом, пребрадена до очите в черно, стоически понасяше скръбта – китка да постави на гроба им и с винце да го прелее. Старата ѝ къща впоследствие стана музей, а в големия им двор си построиха нови къщи. На Колю дъщерите станаха три, а Дине имаше трима сина. Голямата ми дъщеря беше съученичка с най-малката дъщеря на Колю и Таня – Малинка. Синовете на Динето и Василка бяха палави момчета –  Мавриковата панта ги наричаха, а мойто момиче, тъй като я закачаха, сваляха ѝ панделките, им казваше Мавриковата панделка.

Нана Пенка, заобиколена от тях, ги гощаваше с шуплици и пържени мекички и с каквото може да смогне. Не се оставяше само на сполетялата я мъка,  подкрепяше я обичта към поколенията, запътени към по-добър живот. Така докато настъпи последният удар на сърцето.