5. Коледа в планината

Неусетно дойде в Коледната ваканция. Поех към баба Ката и дядо Петър, държейки в ръка чантичката с буквара и тетрадките, за да ме изпратят по тъмно сутринта към нашите в Тели дере. Качиха ме на волска кола без дюшеме, а на заднището върху 1-2 демека (снопа) царевична шума. Увиха ме в бозавия кожух на прадядо Иван – бащата на баба, който живееше у тях. Беше дребен, слабичък с подстригана високо бяла коса. Движеше се бавно, изправен като млад човек, но не обичаше много да приказва. При срещите си с него си мислех, че е божество, гледайки го със страхопочитание! 

Започна зимното ми пътешествие. Воловете вървяха спокойно, но стопанинът подвикваше от време на време. Пътят беше тесен и хлъзгав и той напрегнато следеше обстановката. Ставаха много катастрофи, особено по стръмнината на Дългия мост. Снегът скърцаше под тежестта на заднището и на синджира под мене. Царевичната шума, на която седях в топлия кожух, се раздвижваше и коларят поглеждаше грижовно добре ли е първолачето, не е ли изпаднало по пътя. 

След 20-тина километра безпрепятствено пристигнахме на разклона за Тели-дере, където татко вече чакаше, облечен с униформения шинел и кожени ботуши. Свалиха ме и волският впряг продължи нагоре по пътя си. Но... през нощта на-валелият голям сняг, отъпкан само от баща ми по пътя за пункта, вече беше проблем.

Татко пое напред, нареждайки ми да стъпвам в неговите стъпки. Явно беше надценил възможностите ми. През лятото ходех сравнително бързо, но не и сега. Та с моите крачки не можех да прекрачвам големия сняг. И допълнителното отъпкване не помагаше кой знае колко, умората ме отпускаше. При туристически ход разстоянието се вземаше за 1,5 часа. С големи мъки се прибрахме на мръкване. 

Изгладнелите вълци обикаляха на глутници из горите. Виждах напрежението на баща ми да не замръкнем, но си мълчах. Напрягах сетни сили да се движа. И  когато след пристигането, вече отпочинала, се сетих за букварчето, с ужас осъзнах, че чантичката ми остана в кожуха на прадядо ми. Ами сега? Нищо не можех да уча през първата ми ваканция... Мама ме успокои, като ми даде молитвеничето си с кожена подвързия. То винаги вървеше с нея. Имаше специална молитва за изгубени вещи, мама веднага ми я прочете на глас и каза, че всеки ден трябва сама да я чета, докато намеря буквара. 

Аз не знаех още всички буквички, едва бяхме започнали, но къде с помощ, къде сама, започнах да уча от молитвеника. До края на ваканцията научих не само да чета, а и наизуст маминото задание. Този буквар се оказа вълшебен! А ежедневните гощавки така ни радваха. Свободна от кърска работа, мама отдаваше цялото си време на семейството. Сега бяхме и без гости, поради трудното и опасно пътуване. 

За Коледа специалитетите са: капама, вита сладка баница с орехи, залята с карамелизиран сироп и курабийки (те се правеха само за Коледа и Великден). Татко също не оставаше назад. От месото на мъжкото теле смля кайма за кюфтета и напълни луканки. Самозадоволявахме се. След много години излезе и такова постановление. Изпреварвахме го!

А  баниците с домашно сирене и масло ухаеха на препечено из цялата къща. Обичахме и качамака с препържена сланинка, чиито пръжки хрупкаха, особено кожичките. Брашното смилахме на воденица от препечена домашна царевица, та миришеше на пуканки. Самите пуканки пукахме пък от боцкавата царевица. Мама често готвеше и сушени чушки (изсушен зелен фасул) със свински крак или със сланинка и кървавица. Спазваше и известни ритуали. Например, преди да започне да точи баница, постилаше шарено чердже на пода, сядаше на него, слагаше големия дървен кръг на скута си, закичваше се винаги със здравец зад ухото, прекръстваше се наричайки: айде Боже, помагай! 

Всичко правеше спокойно и с голямо желание да погости семейството. Сигурно това допринасяше за вкусните ѝ баници и гозби. Ритуалът беше свещен за нея и го спазваше до края.

Толкова красива беше коледната елхичка, трептяща с вързаните облечени в станиол орехчета, белите герданчета от нанизани пуканки. Запалените свещички  пукаха и пращяха на разлюляващата се весела, накичена като булка с герданчетата Коледна красавица, на фона на искрящата кристална белота навън – чиста горска зима. А като  изгрее и златното зимно слънчице, заслепяваше очите, отразено от блестящите кристали. Двете нови шейнички с чилик на шейнилата летят с две сестрички по стръмния път в надпревара даже и с търкаляне... 

Зимна чудна детска приказка. Чистота и простор в тихата свята Коледна нощ, когато забият небесните камбани под свещения Родопски връх, населяван още от древноста... Селска идилия сред дивната природа, даряваща ни сила и енергия да продължим бодри напред. Така до края на ваканцията, отишла си така неусетно!

Завръщането стана през Чехльово. Татко ме заведе, но по пряка, добре отъпкана пътека. На двора на горското стопанство шейната (файтон) чакаше запрегната с двойка охранени коне със звънчета, едва възпирани на едно място. Скоро дойде лесничеят Серафимов, зави се с голям черен кожух и седна. Завиха и мен, потънах цяла в грамадната дреха, надничайки само с любопитство до грамадния началник. 

Бай Илия Илинов – добродушен, мил човек, седнал на капрата, подкара пръхтящите вече коне, понесли се в тръс надолу по снежния бял път. Започна звънчевата песен. Блаженство! Унасяне, детската радост прелива! „Лети, мила вълшебна шейничке, лети... Возиш малко, крехко първолаче, а то иска да се учи, да сполучи!” 

В унес чувах разказа на лесничея към бай Илия за жена му, която нелегално избягала в Русия, обвинена за участие при атентата в черквата Света Неделя. За сполетелите го неприятности и прокудването му от София. На кого разказваше? Едва ли очакваше малкото първолаче да разбира нещо от неволите му. А на капрата едва ли можеше всичко да се чуе, тъй като вниманието на бай Илия бе ангажирано със заледения път, а силните медени звънчета заглушаваха останалите звуци.

И все пак имах чувството, че разказва на мен тъгата своя за семейството и раздялата с любимата си млада съпруга. Той обичаше децата. През ваканциите по-късно, когато баща ми бе преместен по служба в Чехльово, Серафимов ни канеше в канцеларията, заедно с децата на другите горски, да го сурвакаме. Казваше: „Удряйте силно, силно”. Гърбината му беше яка и ние удряхме и се смеехме. Смееше се и той, разговаряйки по детски с всички. Явна беше липсата на семейната среда, страданието от самотата. Даваше щедра сурова. 

Унесена в топлината на кожуха и звънчевата мелодия, се сепнах от внезапното спиране. На главния път пред мен се очерта Даскаловата къща с балкона. Времето на пътуването летеше като шейната. Благодарих за чудното пътешествие с възторг, а те продължиха към с. Лъджене за Горската инспекция. 

Влязох при баба Ката и… „Вълшебни са Божите дела!” Синята чантичка с букварчето се мъдреше до бозавия кожух на прадядо Иван. Превозвачът, който бдеше над мен при трудния път, донесъл заедно с кожуха и скъпоценния ми багаж. 

4. Първолаче-лаче...

През детството ми нямаше забавачници, детски градини и ясли. Такива бяха създадени за следващите поколения. Ние направо влизахме в първо отделение. С голямо желание и любопитство очаквах училищната камбанка да забие и за мене. Горното училище, където щеше да уча, е на високо и звънливата камбанка, даже и звънецът, отекваха в двора ни.

Но. . . преди това започнаха да ми никнат предни горни зъби зад старите, без да ощърбея. Това не ми пречеше, хранех се спокойно, а те израснаха бързо. Родителите ми се безпокояха, че не може така.

Семейният съвет реши мама да ме заведе при зъболекарката. Казваше се Лидия Симеонова. Идваше от Пазарджик в празничните дни в новата голяма къща на кумовете ни. Имахме съседска врата и направо се качихме в просторния кабинет с балкон към чаршията.
Мъжът ѝ беше навън и тя го извика. Едър, светъл мъж като великан от приказките, а тя миниатюрна, с черна къдрава коса и нежни ръце. Ведрина и спокойствие лъхаше от младото семейство. Лидия с усмивка показа наредените ми двойни зъбки, той се засмя и тихичко нещо ѝ прошепна. Мама чакаше с безпокойство, а аз ги наблюдавах с любопитство – що за интересен случай представлявах за тях, не са имали такъв.

Помолиха мама да излезе навън, че се налага да ми вадят първите зъби. А зъболекарката така бързо и сръчно измъкна млечните ми зъбки, че не успях да изпитам болка и да кажа ох. Извикаха мама и поръчаха да бутам с пръсти новите зъби навън, за да се изравнят с долните.
Бях готова наесен за първолаче, без да съм както сега щърба баба (без два зъба, а може би са и повече). С благодарност си спомням за прекрасната Лидия, служейки си и сега със спасените от нея зъби, които, макар поизтрити, стоят непоклатими.

Баща ми, притеснен, бързаше да „прескочи” както той се изразява (да си дойде от планината) но като ме видя весела и доволна, се засмя. Разказа как     колегата му Бай Георги от пункта, заедно с много още от лесничейството, отишли на хайка за вълци. Наблизо до поста при бай Георги се подплашило малко меченце и се покатерило на голям бор. Той отишъл под бора и започнал да го дразни, насочвайки бойната пушка, а то ревяло. Не стрелял, интересно му било да го гледа, без да мисли за последствията. Но мама Мецана, доказвала неведнъж, че е най-ревностната закрилница на рожбите си, застанала зад гърба му, хващайки го в прегръдката си така неочаквано, че той изпуснал пушката и се свлякъл на земята. Непокътнат.

Меченцето с майката избягали из гъстите дебраци. Всички от колегите чули рева, напуснали пусиите и с безпокойство бързо се отправили на местопроизшествието, където Бай Георги продължавал да лежи припаднал, но без драскотина дори. Помогнали му да се прибере. На пункта изпратиха друг, разменили се.

Мечкина река, убежището на родопската червена мечка, където тя живееше наяве и в ловджийските приказки, закриляна от изтребване. Не беше стръвница, доказа го, но носи страхова треска при подобни случайни среши. Няма забрава.
И в моя живот има случка с мечка. Преди доста години в един майски ден с мъжа ми тръгнахме да берем пръти за градинския боб. Позволителното беше за дребака към Зисова река. На път той отсече някое и друго сухо дръвче, остави ме при тях, а той, дългогодишен ловджия, въоръжен само с остър сатър, слезе по нанадолнището.

Кършех с ръце сухите връхчета и клонки, за да вържа снопчето с тънките пръти, спокойно увлечена в работа. Внезапно ехото разнесе откъм дерето силна шумотевица, неразбираема човешка глъч. Озадачена, не разбирайки какво става, тръгнах надолу, ослушвайки се, но всичко стихна. Възможно е да са горски работници или Христо да вика, за да разбере къде съм, затова колкото ми глас държи се обадих. Отговор нямаше. Върнах се където ме остави и изправена чаках в безмълвната тишина. Интуицията ми я нямаше. Дълго ми се стори очакването, но той дойде куцайки, пожълтял, изпотен.

Налагаше се да бягаме! Откъм Софан пост, помитайки всичко, се спускала разярена мечка. Вървейки, внезапно десният му крак пропаднал в дълбока, но тясна дупка. Извикал от болка, напъвайки да го извади. Наблизо изревало подплашено мече и в отговор ехото на майката като хала, трошейки дръвчета, храсти, камъни по прекия път пред нея. Това накарало Христо бързо-бързо да освободи крака си, не мислейки вече за риска от счупване.

Прибрахме се щастливи от развръзката на опасната ситуация. Провидението помогна! Излекува се подутият наранен крак, но нямаше счупване, нямаше преследване. Бобът остана със старите си пръти, въпреки това, едрите зърна на салатения биволски боб се топяха в устата като маслени. Шегувахме се „със сатър за пръти срещу Мама Мецана“.

Продължавахме да си четем редовно списанието Лов и риболов, но вече с друго око гледахме на него – не всичко е измишльотини. В живота срещаме какво ли не! А спомените от изживяното ни спохождат така неочаквано, независимо от възрастта ни.
Това беше отклонение, свързано с мечещката тема, връщам се към първите училищни трепети.

В първо отделение, аз съм точно пред уважаваната
и любима учителка Анна Главеева

Първолаче-лаче, имаш ли калпаче! Започваше нов етап за моята невръстна селска главица. Камбанчето на новото училище „Неофит Рилски“, високо горе на Делове, биеше вече и за мене. Първият учебен ден! Мама ме нареди празнично и ми подаде в шепичката малка сребърна древна паричка за късмет. Каза, че ми я е подарила Баба Янка от Гергьовица (параклиса), когато съм се родила през октомври 1928 г. Тогава е освещавана черквицата. Насън ѝ се явил Св. Георги посочвайки ѝ къде да изкопае гърнето с древните монети.

Възторжено подтичвах сутрин с вълшебната паричка в джобчето, горяща от нетърпение да се включа в ритъма на божествения училищен храм. На вратата с лъчезарна усмивка и благи думи ни посрещаше учителката Ана Главеева. Попивах всичко, що преподаваше любимата ми учителка. Всички мирно и тихо я слушахме в захлас. Най-сетне се осъществяваше голямото ми желание да навляза в света на науката. Беше началото! Тръгвах вече в крак с връстниците си.
Времето се изнизваше неусетно над ченгелчета, чертички, буквички и цифрички. Пеехме песнички, марширувахме. И ето, дойде време под строй да отидем на гарата за посрещане на музикалните инструменти. Благодетели заделили дето се казва от залъка си, за да има училището свои.

С песни и ура се изнасяха от влака новите лъскави инструменти. Щастливи от небесния дар бяха всички посрещачи. Маестро Пърпулов сияеше. Отдаваше всички сили и способности за подготовката на ентусиазираните момчета, а впоследствие и на момичета. Улиците и площадът на Чепино скоро вече се огласяха от маршова музика, хората весели излизаха навън, децата тичаха подир музикантите. Ново, голямо събитие беше за времето – дотогава селото чуваше само тъпани, зурни и гайди. Празници, манифестации бяха огласяни от тях, а често вдигаха настроението по улиците и в делничен ден – трябваше да усъвършенстват свирнята си.