7. Герговски празник

Всички народни и национални празници се празнуваха на чаршията. Започваха хората с народни песни на поясок, с народни носии, особено банските с везани ризи, алени фустани и престилки. От сандъците на баба и мама на показ излизаха най-новите дрехи и кошаци. Съществуваше надпревара кой да води хорото и кой да върти опашката, с развяване на кюстеци – синджир, шарени или дантелени кърпи. Водещите започваха хороводните песни, а откъм опашката припяваха и така, докато мъжете доведат зурни и тъпани и започне смесено голямо хоро.

Младо и старо излизаше на площада да участва или да гледа и да държи връхните дрехи на разгорещените играчи – и така до късна вечер. Празнуваше се навън на общи веселби.
Помня кака Динка Туфетчийска се обличаше с красива влашка носия и каквато беше висока и стройна, водеше хорото с голяма грациозност. Имаше забележителни играчи, непропускащи празници. И децата не оставаха по-назад, скачайки на кръгчета в средата. Това бе всенародната веселба. Разтоварване от грижи и неволи!

Новите музикални инструменти оживяваха, мераклиите вече усилено надуваха тромпети, флигорни, контрабас, марширувахме под такта на барабани. Новото поколение поемаше щафетата за празничните веселия.

Не изоставахме и ние – учениците. Играехме хора на песни в междучасията в задния двор на училището, а при лошо време – в гимнастическия салон. Учехме се от големите момичета, участници в курса по бродерия, воден от кака Мара Трендафилова. Нея съм запомнила едрогърда, с къси крака, облечена с черен бродиран сукман. Винаги усмихната и приказваща на висок глас. Курсистките ѝ млади, хубави момичета, големи песнопойки, даваха тон за хорàта от чепинския фолклор.

Любимо ми беше пъргавото хоро:
„Елено моме, Елено,
не гази сено зелено,
че момци са го косили,
а моми са го сбирали!
Ах, Елено моме Елено,
от чорбаджийско колено.”

Скачах с удоволствие, докато удари звънеца. Обичах и Пайдушкото и другите хора и ръченици.
Един пролетен ден баба Мария ме заведе в „бобината стая” горе на големия чардак. Двата прозореца, заковани с дъски, потъмнели от слънце и старост. На перваза им беше наредила на калъпчета и бучки бледо зелена хума да поема слънчевите лъчи. От нея редовно даваше на кака Мара Дошкинова да мие чудната си мека, пухкава светла коса.

В полуосветената от дневната светлина стая привличаше погледа зеления чеизен сандък на баба, майсторски изрисувани в свежи цветове на цветя, а в центъра – стрък момино сърце, като че ли в градината гледаш наредените по големина сърца с пъпчици в края, ведно със зелените листенца нагоре. Та това произведение е от ХІХ (деветнадесети век!), изработено сръчно и с талант. Отгоре бяха наредени като кръгли колела широки и тесни лъшници* за престилки. Мама вече ни беше натъкала от двата вида престилки – на ромбоидчета и на редове с греещи цветове от тип бански прескутници.

Баба с радост връчи на „щерчицата”, както не пропускаше да каже, двата ката лъщници. Наближаваше Гергьовден и на хорото край кюпа се играеше със запасани престилки на поясок (с хванати ръце за лъщниците).

Баба приготви навън да раздаде и на останалите внучки двойните лъшници, след което тържествено извади червеникаво лилавия на бели диагонали обточен с черен гайтан забун* връхна дреха без ръкави, и ми го подаде в ръцете тържествено. Поех тежката солидна дреха, подплатена с бял плат отвътре. Всичко беше толкова неочаквано за мен! Забунът не беше още по моите мерки, затова го върнах временно, а сега съжалявам за невзетия подарък. Тогава го оставих докато поотрасна да е закътан в красивия сандък, но впоследствие всичко потъна някъде…

Баба реши, че е крайно време аз и братовчедка ми Лена (6 месеца по-малка от мен), да топим Гергьовски китки – градината беше пълна с пролетни цветя, а и моминото сърце вече показваше розовите си сърчица. То неотстъпно краси моминската китка, привързана с червени конци и пръстенчето „нишанче”. От махалата отдавна питаха ще топим ли кюпа, за да донесат на 5 май вечерта цветните китчици.

Нагледно ни беше показано как се подреждат откъснатите свежи цветя със завързания пръстен с червения конец и как се нареждат в големия с широк отвор стрекьосан боядисан с шарки кюп. Весели дотичваха малки и големи момичета с приготвените китки с нишани. Смееха се, че ги преследвали момчетии да разберат къде ще е кюпа. Прииждаха нови групички, разбрали, че има ново, скрито в двора топене, далече от мъжки погледи. Настана голяма глъчка под стария караманец*, но тоя път със зелени листенца – пролетната му премяна.

Време беше преди да мръкне да започнем. На мен се падна честта – като първородна, да подреждам кюпа. Надпреварата започна.
„Една по една, мили ми дружки! Нека подредим спокойно чудните китчици и им запазим нишаните!” – им рекох.

Кротичко вече чакаха девойчетата и аз подредих всичко донесено. Наляхме водица отгоре и захлупихме кюпа. Скрихме го в градината под белия трендафил. Весели се поразговорихме. Уточнихме часа след черковния празник за изнасянето и раздаването на китките при Гаджовото кюше, където кака Ленче Гаджева – млада чевръста невеста, ще направи това. Тя беше голяма песнопойка за хорото, а умееше и да нарежда, имаше чувство за хумор. Залостихме портата, за да няма чужди нашествия, и се прибрахме.

Сутринта девойчетата, нетърпеливи, преди да са се върнали черкуващите, идеха да видят стои ли кюпа, страхувайки се да не са изчезнали съкровените момински съкровища. Нямаше как, трябваше да се провери! Отворихме капака и между ръцете ни изскочи голяма жаба. Имаше и писъци и смях – все пак някой ни беше издебнал да скрои номера. Но най-важното, кюпът беше пълен, нищо не бе изчезнало! Успокоени изнесохме съда. Кака Ленче ни чакаше. Запасани с шарените престилки, заобиколили стрекьосаното гърне и на песни, хванати на пояс, поиграхме хоро… докато желаещите да участват в Гергьовския ритуал се посъберат.

Кака Ленче отвори гърнето и започва да вади една по една китките на момичетата. И… започна дълго чаканото от девойките наричане:
задявка по седенки с русоляв красив момък;
годеж за богато с имот ергенче;
годежарката да чака скъпи дарове;
гиздосиньо малка, майка ти да стяга чеизи и дарове за голяма тайфа с къщи големи, че „грабане” ще има, ергенчето не може да трае повече;
мори моме, бела и червена ли си, китката с момино сърце още не знае, къдрокос ловджия със зайци ще те храни и риба ще лови, но „сиромах, леле, сиромах”, а майчицата стара е вече, ама той решил недовършена още къща с деца да пълни, стегай се – врътка те чека! Получила своя дял от гергьовския късмет, всяка от нас посягаше за китката си.

Като се развъртя гадателката с поредната китка да пръска и се разлюля сребърното ми пръстенче с аленото камъче, изведнъж се изкисках – последният късмет за нетърпеливото ергенче бе за мен. Всички слушаха развеселени. Не липсваха и момчета сеирджии. Може би някой чакаше и жабата да изскочи...

Продължиха дълго още какви ли не наричания, редени от кака Ленче. Празникът на Свети Георги продължи дълго още с народни хора.